Уилям Шекспир - Сонети

Да, вярно е: къде ли аз не бях
и като шут не се опозорих.
Как много драгоценности пилях
и много стари рани съживих.
Да, вярно е: изкосо гледах аз
на истината, но от тоя ден
отново младостта стои пред нас,
и само ти си щастие за мен.
Но всичко свърши. Моят дух е нов.
Аз вече не изострям своя глад,
не проверявам твоята любов —
ти мой си бог и всичко в тоя свят.
В небето си приют ми отреди
до тия чисти любещи гърди.

За злите ми дела не ме хули.
Хули за туй виновната богиня —
съдбата ми, която повели
до днес да се прехранвам с милостиня.
Беляза ме позорният печат.
Като мазач и аз съм цял във тия
петна на моя долен занаят,
о, помогни ми ти да ги измия.
Настойки от целебни семена
от тебе ще приема без роптание,
горчилките ти — без горчивина,
лекуващата болка — без страдание.
Ти само можеш да ме облекчиш:
достатъчно е да ме съжалиш.

Но твоята любов и доброта
запълниха завинаги следата,
която злата хорска клевета
във тъмните ми бръчки отпечата.
И само ти си радост или страх,
голяма болка и душевна рана.
За всеки друг съм мъртъв: оковах
сърцето си в невидима стомана.
В такава бездна запокитих аз
и страх, и нужда от човешка близост,
че днес едвам долавям този глас
на хули, на хвалебствия и низост.
Аз чувам само твоя дъх до мен.
Светът без теб е глух, опустошен.

Едното ми око се взира в мен,
откакто те напуснах, а това,
което гледа, гасне всеки ден,
изглежда зрящо, вижда, но едва.
Не виждат нищо моите очи
и до сърцето дневния светлик
не стига с птици, багри и лъчи,
и всичко в тях живее само миг.
Изящни, груби, приказни неща
обличат те във твоите черти.
Гугутка, врана, слънцето, нощта,
върхът, морето — всичко туй си ти.
Тъй моят поглед, моят взор нелеп,
лишен от тебе, вижда само теб.

Нима, откакто ме възвеличи,
като тщестлавен крал съм упоен?
О, или лъжат моите очи,
или ти правиш алхимик от мен,
та моят взор в чудовища наглед
открива сходства с тебе, друже мой,
и прави ярък тъмния предмет
в мига, във който спре на него той?
Но аз виня очите си в това.
Вкуса на своя крал познават те
и знаят лицемерните каква
напитка кралят ще предпочете.
И нека те отрова в нея стрият.
От чашата ми първи те ще пият!

О, как те лъжех, като писах там:
„Не мога да обичам аз по-жарко.“
Но не допусках аз, че този плам
е можел да гори от туй по-ярко.
Но като имах времето пред вид,
разколебало клетви и стремления,
изменящо закони, в чийто щит
се притъпяват твърдите решения,
уверен само в днешния си ден,
недоверчив към всеки по-далечен,
защо те лъгах: „Тоя порив в мен?
Нима той може да е по-сърдечен?“
За възрастен аз взех едно дете,
а любовта е детство: ще расте.

Да не издигам пречки и стени
пред брака на сърцата. Обич не е
това, което времето мени
или със остарелия старее.
Любов — това е в бури греещ знак,
негаснещ и в мъглите, вечно зрима
звезда е тя за бродещия в мрак,
чиято стойност е неизмерима.
На времето не е играчка тя.
И нека то коси със сърп цветята
от нашите чела, страни, уста —
тя трае вечно, преко времената.
Ако това тъй само ми се струва,
ни моят стих, ни обич съществува.

Вини ме в туй: че бях скъперник пак
и пак останах задължен безкрайно.
Забравих те, напусках твоя праг,
със който съм обвързан всеотдайно.
На друг отдавах твоите часове,
лишавах те от моята сърдечност
и тласкан от насрещни ветрове,
изчезвах без следа за цяла вечност.
На блюдо греховете ми сложи
и моите неволни грешки; с оглед
на сторения грях ме накажи.
Не ме убивай само с този поглед!
Виновен съм. Грехът ми е безмерен.
Но той показва колко ти си верен.

Вкуса си дразним със горчиви билки,
при болест пием същата трева.
От болести се пазиме с горчилки,
нарочно боледувайки с това.
Макар преситен с твоето внимание,
и аз изострих своя глад така.
И сам си причиних едно страдание.
и то бидейки здрав и на крака.
Но бит от мойте собствени коварства
и тая ми измислена беда,
аз заболях и всякакви лекарства
загълтах в своя собствена вреда.
И аз разбрах, че моето лечение
ми носи смърт, но не и облекчение.

Сълзи ли пих от морските сирени,
отрова ли, какъв е този ад?
Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,
ту губя пак, преди да съм богат.
Какво сгреших през своите честити,
блажени дни, незнаещи тъга,
та в треската от тъмните орбити
очите ми изскочиха сега?
О, благотворно зло! И най-доброто
във още по-добро превръщаш ти;
И мъртвата любов и тя чрез злото
възкръсва, хубавее и цъфти.
Тъй аз напускам този ад зад мен
не обеднял, а пак обогатен.