Когато се кълнеш с престорен глас,
че ти си само вярност, лъжеш пак.
Но въпреки това ти вярвам аз,
за да ме взимаш за незрял хлапак.
Лаская се, че ти изглеждам млад
и пак ти вярвам аз, макар да знам,
че мойта младост е обрулен цвят,
и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.
Не ще признаеш своите лъжи,
а аз пък мойто мнимо лековерие.
О, любовта е цяло лицемерие
и възрастта безкрайно й тежи.
Лъжите в теб са с цел, във мен — неволни,
но двамата еднакво сме доволни.
Да оправдавам твоите лъжи
не искам аз и ти не ме заставяй,
Със сила по-добре си послужи,
но с хитрости, о, не, не ме ранявай.
Обичаш друг! Добре, пред мен поне
не хвърляй бегли погледи към оня.
От хитрости не се нуждаеш, не!
Сърцето ми не е обвито в броня.
Ти знаеш най-добре от всички тук,
че погледите могат да убият.
И затова поглеждаш ти към друг,
за да не падна мъртъв аз самият.
Но ти към мен добра недей бъди!
Убий ме с поглед, о, не ме щади!
Бъди тъй умна, колкото си зла.
Смълчаният ми стон не сепвай болно.
А иначе и болки, и тегла
ще заговорят с глас, почти неволно.
Не ме обичаш, излъжи ме, аз
се радвам и на твойто лицемерие.
Аз като болен в смъртния си час
посрещам всички лекари с доверие.
Не ме мъчи! Изгубил всяка свест,
не знам какво ще наговоря тука.
А тоя свят, лишен от ум и чест,
посреща с радост всяка злобна клюка.
От хулите ще те спаси измама:
лъжи, но външно се показвай пряма.
Не, моят поглед не е влюбен в теб.
Той твоите пороци вижда ясно.
Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твоите грешки е съгласно.
Гласът ти не лъскае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това:
че в твойто робство гибелта е явна.
Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.
Да, моята любов е моят грях.
Не ми прощаваш ти за мойте грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота,
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
Жената често, за да улови
на двора някой перест хубавец,
оставя даже своя син, уви
и… хуква подир дръзкия беглец.
Детето плаче, тя със зло лице
кокошия преследва господин,
кълне и хваща въздуха с ръце,
забравила съвсем за своя син.
Петлите често гониш ти така,
а аз — твой син, рева със пълен глас.
Хвани мечтата, погали с ръка
детето си, утеха чакам аз.
Несвъртнице! За беглите мечти
забравяш често любовта си ти.
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел — момък с къдри позлатени
и сатана — жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг — странят от мен,
и: „в ада й е той“, боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя от там.
Аз мразя — каза тя със плам
и без да ще, призна пред мен
омразата си: но едвам
долови колко съм смутен
и тя замлъкна веднага.
От устните и ласки аз
бях слушал само досега,
но не и тоя гневен глас.
Аз мразя — тя повтори пак,
но вече първите зори
смениха в нея оня мрак
и той във дън земя се скри.
И тя додаде: „Мразя аз“,
но каза бързо: „О, не вас“.
Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.
Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.
Читать дальше