Уилям Шекспир - Сонети

Не мислех аз, че се нуждаеш ти
от тези груби багри и от грим.
А мислех: тия радостни черти
нима с това перо ще изразим?
Не е мълчала моята уста,
защото предпочете да мълчи,
а за да блесне твойта красота сама,
със свои собствени лъчи.
Мълчанието считаш дързък грях,
а то е мойте неми стихове.
Да, аз не пях, но и не те опях
като ония бедни гласове.
Но тия две очи, които греят,
и двама души трудно ще възпеят.

Кой може нещо повече да каже
от туй, че ти си само ти, и кой
е тъй богат, че може да покаже
на теб подобен бисер, друже мой?
О, беден стих е, който не прибави
към темата си своя собствен звук.
Но само този стих ще се прослави,
във който ти си ти, и никой друг.
Той нека само вярно те копира
и да даде един правдив портрет,
достатъчно! Светът ще адмирира
изкуството му векове наред.
Похвалите и всички празнодумства
за твойта чест и хубост са кощунства.

Безмълвната ми муза няма глас.
А ето други, не така свенливи,
те съчиняват химни час по час,
хвалебствуват с пера велеречиви.
Аз нямам думи, аз съм много тих.
И като някой псалт малограмотен
повтарям все „амин“, след всеки стих,
блестящо и грижливо изработен.
Аз казвам само: „вярно“, „да“, „така“.
Езикът друго няма да измисли!
Не мога нищо да те нарека,
но колко нежност крият мойте мисли.
Намирай в други вещия творец,
но в мен цени безмълвния певец.

Стихът му ли — плющене на платна,
след теб политнал в тази пролет бурна,
погреба мойте мисли до една
в утробата им като в черна урна?
Перото му, което някой дух
е обучавал вещ в стихосложение,
не то ли ме оставя сляп и глух
чрез не едно велико постижение?
Не! Нито тази майсторска ръка,
ни нейният съветник безтелесен
не могат ме зашемети така,
че да изгубя всеки дар словесен.
Но ти си вечно в неговия стих,
и моят дом без теб е пуст и тих.

Прости, ти струваш скъпо. Аз умея
да те ценя, но не да плащам в срок.
Да те задържам повече не смея,
вземи обратно своя скъп залог.
За мен ти беше някакво дарение.
Не ти платих с един достоен акт.
И значи можем по споразумение
да заличиме нашия контракт.
Ти своя дар не знаеше самата,
не знаеше и нищичко за мен.
Аз не по право задържах цената
на твоя дар до този днешен ден.
Бях цар на сън. В среднощното ми бдение
ти беше бегло, плахо привидение.

Когато ме намразиш, друже мой,
и ме отпратиш с присмех и презрение,
със мен самия аз ще вляза в бой,
но пак ще ти намеря извинение.
Познавам се добре и някой ден
аз ще разкажа за една такава
порочна страст и скрити язви в мен,
че губейки ме, ще добиеш слава.
И няма в нищо да те обвиня.
За тебе жертвам всичко най-достойно,
но себе си така като петня,
печелиш ти. С това печеля двойно.
Обичам те. Поемам всичко зло,
за да вървиш с изправено чело.

С какъв порок във мен, с какво и как
заслужих тоя хлад и невнимание?
Кажи, че куцам, ще превия крак,
но само ти да имаш оправдание.
От мен ли по-добре ще ме петниш?
В това едва ли си така способен.
О, аз съм туй, което ти решиш,
и ако искаш — някак си особен.
Ще ходиш вече на разходка сам.
А аз за тебе млъквам и едва ли
пред някого и с нещо ще издам,
че двамата със тебе сме дружали.
Ще се намразя сам. Не ми е драг
човека, който срещаш като враг.

Към мене щом ще стинеш, то сега,
когато с всички съм в раздор, изстивай.
Бъди за мен и ужас, и тъга,
последната ми загуба не бивай!
Скръбта когато превъзмогна, ти
недей да ме раниш последен скрито.
За да не свърша доубит почти
след бурна нощ и утро дъждовито.
Но щом ме видиш, че стоя едва,
от мерзости притиснат до стената —
върви си днес, да срещна днес това
безмилостно коварство на съдбата:
бедата, злото, ужасът нелеп,
да се лиша завинаги от теб.

Един се хвали с ловкост и успехи,
със сила друг, а трети със предци.
Един с богатства, почести и дрехи,
а друг със хрътки, ястреби, жребци.
И всеки има по едно пристрастие,
и всеки нещо повече цени.
Но другаде се крие мойто щастие,
не в кучета, богатства и жени.
От всеки род и всякакви успехи
по-скъпа ми е твоята любов,
по-ценна е от скъпоценни дрехи,
по-весела от пиршества и лов.
Аз имам теб. Без теб ще бъда пак
каквото бях: последният бедняк.