Йежи Шеверски - Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)

— Свободно, Видерко — казах. — И случайно да ви е идвало наум, че четири и половина часът сутринта не е най-подходящото време да ми демонстрирате познанията си по строева подготовка? — прибавих заядливо и напълно несправедливо.

Напрегнатостта във фигурата на сержанта леко намаля, но и така онова, което в неговото изпълнение беше „свободно“, за много новобранци можеше да бъде непостигнат образец на „основно положение“. Той изобщо не обърна внимание на моята забележка и продължи:

— Тялото на убития и всички следи са запазени недокоснати. Техниците — прибави неочаквано Видерко с доверителен тон — искаха да пристъпят към работа, но аз не им позволих. Наредих им да чакат, докато вие пристигнете.

Хрумна ми да го попитам откъде е знаел, че тъкмо аз ще дойда, но се отказах. Всичко беше съвсем ясно. Още когато е изпращал тук Видерко, Стария е бил сигурен, че аз ще се съглася да се заема със случая.

— Имате ли някакви първоначални впечатления?

— Тъй вярно, другарю поручик! — Сержантът отново се изпъна като струна. — Убитият е в стаята на партера. В съседната стая събрах обитателите на вилата. Пази ги капрал Лис. Забраних им да се мотаят из къщата, да не би да премахнат някакви следи…

— Има ли следи от влизане чрез взлом? — прекъснах го аз и извадих цигара.

— Не установих такива. Струва ми се — в гласа на Видерко отново зазвучаха доверителни нотки, — че това си е тяхно дело — на хората, които са били вътре.

— Чудесно, сержант — похвалих го, — а сега да влезем.

От верандата се влизаше направо в просторна стая. В средата й имаше маса, а в ъгъла — голяма камина от червени тухли. На пода до камината лежеше тялото на убития.

Спрях се на прага и се огледах внимателно. Покойникът — възрастен пълен мъж — беше облечен с раирана синьо-бяла пижама. Имаше доста дълга побеляла коса. Сега тази коса беше слепена с тъмна, почти черна маса. До главата му лежеше ръжен с декоративна дръжка. По нея се тъмнееха влажни, лъскави петна.

— С това са го ударили — рекох, показвайки ръжена.

Видерко сериозно кимна и потвърди:

— Така изглежда, другарю поручик.

Позамислих се и още веднаж огледах внимателно стаята. Вдясно от камината имаше полица с книги. Една от книгите на най-горния рафт беше доста издърпана навън — сякаш някой е искал да я извади, но после се е отказал.

— Видерко, нека дойдат техниците. Да обработят цялата стая. Искам на всяка цена да снемат отпечатъци от тази книга — показах полицата. — А къде са обитателите на вилата?

Видерко посочи съседната врата. Втората стая беше чувствително по-малка. Влязох и поздравих:

— Добър ден.

Почувствувах върху себе си тежестта на погледите от седем чифта очи. Добре познавах една от присъствуващите в стаята личности, но не позволих да се разбере това. Впрочем въпросната личност също не промени каменния израз на лицето си.

Загледах се в немладата жена с навита на ролки коса, облечена с пеньоар. Очите й бяха разплакани и подпухнали.

— Госпожа Водницка?

Тя кимна и подсмръкна.

— Госпожо, много ми е неприятно… Представям си колко зле се чувствувате, но за съжаление трябва да поговорим веднага. Ще можете ли?

Отново кимна, без да каже нито дума.

— В такъв случай нека отидем в другата стая. Тя стана и за пръв път чух гласа й:

— Не може ли в кухнята?

— Добре, може и в кухнята — съгласих се аз послушно. Огледах още веднаж присъствуващите и казах: — Моля всички останали да отидат в стаите си. Ще разговарям с всеки от вас насаме.

Кухнята беше просторна и чиста. Седнахме край покритата със синя мушама маса.

— А сега ви моля — започнах меко, — да ми разкажете всичко.

— Карол е мъртъв — прошепна тя тихо и замлъкна.

— Вашият съпруг е убит. Това вече не може да се поправи. За съжаление. Но човекът, който го е убил, трябва да понесе наказанието си. Нали сте съгласна с мен?

— Карол е мъртъв — повтори жената безпомощно. — Убиха го. Той никому не е сторил зло. Защо го убиха?…

— Тъкмо това искам да разбера. В състояние ли сте да отговаряте на въпросите ми?

Кимна утвърдително.

— Тогава да започнем. Кои са всичките тези хора?

Не ме разбра.

— Питам кои са тези хора, които се намират във вашия дом.

— Гости. Просто гости.

— Всички ли?

— Е, не всички — измънка тя. — Не всички. Освен тях у нас са Стефан и Беата…

— Кой е този Стефан?

— Стефан Шилницки. Моят племенник.

— Тук ли живее постоянно?

— Не. По-рано живееше тук. Сега е в Лодз. Следва във филмовата школа… Пристигна онзи ден…