Йежи Шеверски - Барлие и мъртвата прислужничка (или Убийство по френски)

— Не, господин комисар. И през ум не ми е минавало.

Барлие мина на друга тема:

— А да сте забелязали да е била близка с някого?

По лицето на младежа отново пробяга почти неуловима сянка.

— Не, господин комисар. Тя изобщо не ми правеше впечатление. Анжелик беше, как да се изразя… беше почти незабележима. Е, разбира се, виждах я да се върти из къщи, да чисти, да готви и така нататък, но тя просто не се набиваше в очи. Отнасях се към нея като към…

— Като към домашните електроуреди — подсказа му Барлие.

Младежът отново се изчерви:

— Определението ви е грубо, но вярно — май че точно така беше.

Комисарят въздъхна.

— Добре тогава… Но вие не може да не сте забелязали нищо, пък макар и несъзнателно. Как например се държеше тя през август? Сравнително неотдавна…

— През август ли? Защо пък през август? — дръпна се Луи и поруменя още повече.

— Бременността е от три месеца, господине — търпеливо му обясни комисарят, — затова ви питам за август. Апропо — той изведнъж се оживи — тогава тя у вас ли беше? Или всички бяхте заминали?

Луи дълго мълча и на Барлие му стана жал за момчето. Помисли си, че ако неговият син не беше починал още като бебе, сега щеше да бъде малко по-голям от младия Марше. И му стана съвестно, че го измъчва с въпроси, на които този симпатичен, нервен младеж няма никакво желание да отговаря.

— През август… така… през август, господин комисар, тя беше тук. Обикновено ние не заминаваме през лятото на курорт. Не е за нашия джоб. Баща ми казва, че курортите и ваканциите са само за мързеливците и безделниците…

— И вие ли не отивате никъде през ваканциите? — В гласа на комисаря звучеше съчувствие.

— Естествено, когато бях по-малък, ходех. На лагери и колонии. Тази година си останах в Париж. Имах един невзет изпит… нали разбирате. Само майка ми замина за петнадесетина дни. При сестра си, на село…

Пак млъкна и се замисли. Погледът му пробяга някъде зад гърба на Барлие и застина там неподвижен.

— И не забелязахте ли през август някаква промяна в поведението на Анжелик? Не си ли спомняте?

— Не, господин комисар. Нищо не си спомням. Луи се беше овладял напълно. Гласът му беше

сух, а погледът — все така втренчен в една точка на отсрещната стена.

— Много жалко — рече Барлие. — А сега един въпрос от друго естество. Чиста формалност — побърза да добави той. — От колко часа бяхте вчера на лекции? Доколкото знам, излезли сте от къщи около осем…

Лицето на младежа побеля. Отново почна да пука пръстите си.

— Наистина излязох от къщи около осем, но не отидох на лекции. Просто вчера не бях в университета.

— Среща с момиче ли имахте?

— Не. Главата ме болеше. Реших да се поразходя.

— В такова време?

— Обичам да се разхождам, когато вали. Господин комисар! — избухна той изведнъж. — Нямам алиби! Защо не ме арестувате?! Какво чакате? Внушили сте си, че съм съблазнил Анжелик, а после, страхувайки се от скандала, съм я убил, нали? Добре, защо още не ми слагате белезниците?!

— О, за това винаги ще се намери време — отвърна спокойно комисарят и се усмихна на младежа.

— Тук е! — докладва Жавре. — Льоклерк го доведе преди два часа. Оставихме го да поседи, та дано поомекне. Ще го разпитате ли, шефе?

Барлие бавно разкопчаваше палтото си.

— Да, веднага ще поговоря с него. А ти през това време ми свърши една работа. Вземи когото искаш да ти помага и провери няколко неща.

Почакай, ей гега ще ти напиша всичко на листче, ла не забъркате някоя каша.

Топ съблече балтона си и го закачи. Седна зад бюрото, откъсна от бележника си един лист и със своя едър, старателен почерк, за който като ученик винаги получаваше похвали, написа няколко поръчения.

— Вземай и гледай да не го загубиш. А сега ми дай тоя младок.

Синът на обущаря Бержере нямаше вид на достатъчно омекнал. Взираше се в Барлие с остър поглед и лесно можеше да се отгатне, че се гласи да изригне вулкан възражения. Носеше джинси и червено яке от изкуствена кожа. Косата му беше дълга и отдавна немита.

Барлие заби очи в папката, която беше сложил пред себе си на бюрото. Документите в нея нямаха нищо общо с личността на младия Бержере, нито с убийството на улица „Сент Антоан“, но нямаше защо младежът да го знае.

— И така — започна по едно време комисарят, като затвори папката. — Пак се срещнахме.

— Никога през живота си не съм разговарял с вас — измърмори младежът.

— С мен лично не — съгласи се сговорчиво Барлие, — но си имал работа с полицията.