Елън Шрайбер - Танц с вампир

— Трето, — допълни Момчето Били. — Валънтайн е от Румъния.

— Четвърто, той живее в пещера.

— Пето, — продължи брат ми. — Той има смъртоносна алергия към чесън.

— Шесто, — добави Хенри. — Той се опита да ни придума да станем кръвни братя.

— Седмо, опита се да ме ухапе — заключи Били.

— И аз се опитах да те ухапя преди година! — възпротивих се аз.

Брат ми спря, за да набере скорост за присъдата.

— Смятаме, че Валънтайн е вампир.

— Този проект наистина ти се е набил в главата! — разсмях се аз.

— Тогава това няма да е проблем — предизвика ме брат ми, протягайки ръка към раницата на задръстения си приятел. — Хенри…

Малкият вундеркинд откопа военноморската си раница. Извади малко правоъгълно огледало.

— Когато Валънтайн слезе долу — каза Момчето Били, — тогава вече ще видим. Или по-скоро, ще наблюдаваме това, което няма да успеем да видим.

Двете момчета гордо ме загледаха, все едно бяха Шерлок Холмс.

Аз бях потресена. Били и Хенри, двамата задръстеняци, бяха на път да открият, че Валънтайн всъщност е истински вампир.

Бях прекарала последните две седмици в усилия да държа Валънтайн далеч от момчетата за да ги предпазя. Сега трябваше да държа задръстеняците далече от вампира — за негова безопасност.

— Защо не се разходим да хвърлим едно око на това имение — изправи се Хенри.

— Не, няма да се разхождаме никъде — наредих му аз, посочвайки му стола. — Ето, прочети това… — казах аз, подавайки му едно петдесеттонно списание за Стоунхендж, пирамидите и НЛО. — Може би после ще заключиш, че Валънтайн е извънземно.

След като на момчетата им писна да се занимават със старите и прашни книги, Хенри започна да играе някакви игри на мобилния си телефон.

— В пещерата, — започна брат ми, — те чух да ме наричаш Били. Не Момчето — Идиот. Не Момчето Били.

— Е, и какво от това?

— Знам, че си способна да ме наричаш с истинското ми име.

— Истинското ти име е Уилям. Как искаш да те наричам?

— Какво ще кажеш за „добрия стар Били“?

— Добре. Отсега нататък, — казах аз, — ще ти викам „Добрия Стар Били.“

Брат ми се намръщи и поклати глава.

— Мой ред е! — каза той на Хенри и се пресегна за мобилния.

Двамата гледаха „Стар Трек“ на телефона, докато аз надничах през прозореца, гледайки лунната нощ. Започнах да си изяснявам мотивите на Валънтайн да дойде сам в Дулсвил.

Според него, той дошъл, за да търси Джагър и Луна. Беше се надявал да ги открия още тук. И когато не е намерил ковчезите, бе претърсил всички къщички на дърветата за някакви улики.

После трябва да е намерил скритите гравюри на брат си, онези, на които аз бях попаднала по-рано. Но какво в тях би му подсказало нещо за местоположението им?

Спомних си как Момчето Били и вампира ги държаха, когато ги заварих в стаята на брат ми.

— Били, ти и Валънтайн търсихте ли в Интернет за местата от снимките на Валънтайн?

— Да, една от тях беше от Румъния, а другата от нашето гробище, но не тази, която ти ми показа в пещерата. Ти нахлу в стаята ми, точно когато щяхме да започваме с търсенето. Защо?

Вместо отговор, се обърнах към задръстения приятел на брат ми.

— Хенри — мобилният ти има ли достъп до Интернет?

Магьосникът на техниката подбели очи, в знак на това че го питам такъв глупав и старомоден въпрос.

— Само за да убием времето — предложих аз. — Би ли потърсил името на Мария Максуел?

Той влезе в Интернет и написа името.

Чаках отговора на задръстеняка.

— Има доктор Мария Максуел в Спокан. Тя има уебсайт. Искаш ли да кликна на него?

— Има ли други? — попитах аз.

— Някаква Мария Максуел е пробягала маратона в Чикаго през 2001 година, месец октомври.

— Не, прекалено е млада.

— Има една Мария Максуел, която е написала детска книжка.

— През 1800?

— Не, през 1976.

— Пробвай да използваш рождената дата върху снимката от гравюрата. Може би е погребана в някой малък град в Румъния.

— Мария Максуел — произнесе той, докато въвеждаше името. — 1844 година.

Почакахме момент, но ми се стори като цяла вечност. Тиктакането на стария часовник във фоайето пасваше идеално с забързаният ритъм на собственото ми сърце.

— Има линк за стандартните вестникарски архиви — некролози…

— Дай да видя — казах аз нетърпеливо.

Хенри побутна телефона, за да можем и двамата да виждаме малкото екранче.

На него пишеше:

Мария Максуел. Родена в малкото градче Сигишоара, Румъния. Имигрирала в САЩ и заселила се в селото Грийнвил, където е доживяла остатъка от деветдесет и осемте си години. Обичана от всички. Леля на десет племенника и племеннички, всички от които останали в Румъния.