Елън Шрайбер - Танц с вампир

— Какво правиш? — попита Момчето Били.

Валънтайн се усмихна зловещо и зъбите му проблеснаха.

— Не! — изпищях аз.

Той отвори широко уста и се наведе към ръката на брат ми.

Тогава насочих фенерчето към лицето му. Зелените му очи станаха кристално бели, а после и кървавочервени.

Валънтайн нададе пронизителен писък и пусна брат ми. Закри лицето си с ръце и се оттегли обратно в сенките.

Валънтайн лежеше в пещерата, по-изтощен от всякога, устните му бяха посинели, а кожата му — по-бледа от тази на мъртвец.

— Валънтайн не мърда — казах аз. — Мисля, че…

Александър взе в ръцете си безжизнения вампир. Момчето Били видимо беше ужасено. Аз стиснах треперещата му ръка и го поведох обратно през пещерата.

Когато стигнахме изхода, Били се качи на колелото си, докато Александър и аз слагахме Валънтайн в колата.

Когато приятелят ми положи изнемощелият вампир на задната седалка, той се опита да отвори очи.

— Опитах се — прошепна Валънтайн на Александър. — Но не можах да го направя.

— Опитай се да пестиш дъха си — предупреди го Александър.

Валънтайн сграбчи за китката приятеля ми.

— Когато прекарах нощта в Били и прочетох кръвта му, за да потърся семейството ми, намерих някого другиго вместо тях. Били спеше кротко и сънуваше семейството си: майка си, баща си, Рейвън. Не можех да ги отнема от него. Джагър и Луна бяха прави да ме изключат. Явно все пак не съм като тях.

Александър уви едно топло одеяло около момчето, а аз приседнах до него, докато той лежеше, а дишането му бе учестено.

Момчето Били разглоби предното колело на велосипеда си и Александър му помогна да го качи в багажника. Седнах до брат си на широката предна седалка на мерцедеса.

— Взех ти това. — Момчето Били ми подаде парче скала, във формата на малък прилеп. — Помислих си, че ще го намериш за готино.

Смъртен или вампир, Валънтайн и Момчето Били бяха досущ като всички останали момчета на тяхната възраст — отчаяно борейки се да бъдат видени от своите по-големи братя или сестри като нещо повече от просто дете.

Когато пристигнахме обратно в Бенсън Хил, Хенри ни чакаше на неравните стълби пред Имението.

Сякаш повикан, Джеймсън отвори голямата тежка врата на сградата. Александър пренесе Валънтайн през голямото стълбище, докато аз и двамата задръстеняци го последвахме във фоайето.

— Уау! Това място е огромно! — възкликна Хенри.

— И плашещо. Сигурно има дузини призраци тук вътре — добави брат ми.

Джеймсън ни упъти към всекидневната, да изчакаме там, а той имаше работа в кухнята.

Гостната бе както винаги — едно обикновено бюро, лавица прашасали книги и няколко старинни викториански стола.

— Тук няма много за гледане освен прах — забеляза Хенри. — А така искам да ме разведат из имението.

— Не е възможно точно сега.

Брат ми се пльосна в един стол, докато Хенри разлистваше няколко книги, които сякаш не бяха докосвани още откакто Имението бе построено.

— Защо Александър не го заведе на лекар? — попита Момчето Били.

— Трудно е за обяснение — отговорих аз.

— Двамата с Хенри сме членове на клубовете по математика, шах и астрономия. Мисля, че ако има някакъв аспект, който ти разбираш, то ние също бихме проумели, без съмнение.

Аз простенах.

— Александър може да помогне на Валънтайн много повече отколкото всякакъв обикновен доктор. Има нещо свързано с Румъния.

Джеймсън, понесъл няколко бутилки, пълни с червена течност, се забърза нагоре по стълбището.

Момчетата се спогледаха.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз? — попита Момчето Били Хенри.

— Удивен съм, че не го разбрахме по-рано — отговори приятелят му — задръстеняк.

— Но ние сме гледали грешният обект — каза Момчето Били. — Сега вече всичко ми е ясно.

— Не само ще изкараме отлични оценки, — заключи Хенри. — Но можем дори да получим стипендии за някой престижен университет.

— За какво говорите вие двамата? — попитах.

— Нашият обект, за проекта — отвърна самодоволно Хенри. — Сега той лежи на горния етаж.

— Да не си полудял? — попитах го.

Двете момчета придърпаха столовете си близо до моя и се наведоха, сякаш щяха да ми поверят важна държавна тайна.

— Истината се крие в доказателствата — отчетливо каза Момчето Били. — Първо, видях един зеленоок прилеп да виси над прозореца на стаята ми. Валънтайн има зелени очи.

— Второ, — намеси се Хенри. — Валънтайн искаше моята къщичка на дървото. Онзи ден, когато се катерехме, намерихме два амулета, пълни с кръв там.