Тимоти Щал: Виж Рим и умри

Въпреки това — и макар че поне отчасти беше съставен тъкмо от тези три езика — досега не беше се научил да се обяснява свободно на езика на хората от това време. Макар и да знаеше редица понятия, все още разчиташе на жестовете, за да го разбират.

Но Аруула не се уморяваше да го учи. И докато не се натъкнаха на следите на втората „огнена птица“, почти нямаха друга работа, освен да си дават взаимно уроци по чужд език.

Мислите на Мат секнаха, когато косо отпред внезапно откри нежен проблясък на светлина между дърветата. Какво ли беше това? Лагерен огън ли?

А какво друго? Мат беше осъзнал, че неща от всекидневието като електрически крушки и джобни фенерчета вече не съществуваха в този свят. Но едно нещо си беше останало същото: Там, където нощта се осветяваше, най-често имаше хора!

Мат корегира посоката и същевременно потърси опипом Аруула, лекичко я разтърси. Младата варварка се сепна в дрямката си — и незабавно се събуди напълно. Отрано се беше научила, че всяко прекъсване на съня може да е свързано с някаква голяма опасност.

Матю задържа ръката си на рамото й.

— Всичко е наред — успокои я той. — Виждаш ли огъня? Посочи напред. — Да видим какво…

Не успя да довърши изречението. Защото в същия момент в далечината се разнесе вик, ясен и пронизителен, който заглуши дори ръмженето на мотора. Панически вик на жена!

Един вечен миг не се случи нищо. Всичко изглеждаше като вкаменено, дори и вятърът беше стихнал и всичките шумове бяха заглъхнали.

Тогава Ноона започна да крещи. Не силно и остро. Викът се надигаше на порции в гърлото й, за да излети след това от устните й. Приличаше на изстрел при старт.

Изведнъж на сцената настана оживление. Сякаш самият свят беше спрял да диша и сега отново си поемаше дъх и сърцето на всички неща биеше по-бързо и по-силно, отколкото преди.

Ларн се озова със скок между Ноона и чудовищното създание, за да прикрие спътницата си. Също и… нещото се раздвижи. Без обаче да се помръдне от мястото си. Приведе се, създаде впечатление като че ли се свива в себе си и все пак си остана огромно.

На пръв поглед човек можеше да си помисли, че някое от чепатите дървета, които ограждаха края на просеката, ненадейно се е събудило за живот. Кожата на вселяващото страх същество наподобяваше по структура и цвят тази на говедата. Под нея се изпъваха мускули като въжета, подобни на разкривени клони и коренища, толкова напращели, че нашарената с белези кожа изглеждаше сякаш ще се пукне под мощния им напън.

Самият Ларн не беше дребосък, напротив, беше един oi най-представителните младежи на своята орда. Но създанието, което сега стоеше насреща му, го превишаваше с почти две глави, макар че стоеше леко приведено напред и беше присвило глава към раменете си.

Тази глава…

Ларн трябваше да се овладее, за да не се ужаси. Защото главата на това същество беше онова, което предизвикваше най-силно неприятното чувство, макар и само бликащата от сила титанична фигура на другия да внушаваше страх. Защото тази глава, въпреки че чертите й бяха деформирани и обезобразени — без съмнение беше човешка!

До по-нататъшни наблюдения или дори до разсъждения Ларн не стигна. Защото съществото го нападна!

От място скочи върху Ларн. Дори и само силата, която имаше в краката му, трябваше да е огромна. Защото колосът долетя като почти безтегловен, светкавично бързо и с изпънати напред ръце и раззината паст, от която напираше някакво ръмжене, силно като че излизаше от сто гърла.

Но и Ларн беше бърз и в тази първа размяна на удари беше по-чевръст от противника си. Направи нещо като стъпки при танца степ, настрана, но с едно завъртане тикна оръжието си към противника и го накара да опита двете остриета. Едното мина през лицето на другия и остави дълга почти колкото пръст рана, другото улучи голото му рамо — и не направи почти нищо!

Сякаш Ларн беше ударил в скала. Мускулите и месото под кожата изглеждаха като от желязо.

За нищожен миг Ларн се подаде на тази изненада. Момент, който беше достатъчен за противника му. Изви се така бързо и гъвкаво, както човек не би очаквал от тромавата му фигура!

Макар Ларн да успя да вдигне оръжието и да замахне към нападателя с остриетата — наляво, надясно, наляво, — гигантът не обърна внимание на ударите, дори изглеждаше, че не ги усеща.

Юмрукът на другия беше голям колкото главата на Ларн. И когато полетя към него, видя му се още по-голям!

Когато го улучи точно в лицето, Ларн доби ужасяващото чувство, че главата му ще се откъсне от врата. Загуби почва под краката си, повдигна се и отхвръкна на два-три човешки ръста разстояние. Стовари се толкова силно, та си помисли, че ще се изпотрошат всичките му кокали. И нощта се спусна над него, подобно на течна чернота — макар и само колкото за времето на два удара на сърцето.