Тимоти Щал: Виж Рим и умри

Ала през тази нощ съвместният им живот беше по-различен, отколкото в предшестващите. Защото имаше твърде скорошен, недовършен край…

Ноона се сгърчи в обятията на Ларн и той спря.

— Какво има? — изпъхтя той с лице, толкова плътно над нейното, че тя усети вкуса на диханието му.

Ноона гледаше настрани, в посоката, където знаеше, че се намират фреккойшерите.

— Там! Чуй де!

Ларн проследи погледа й, без да види нещо в мрака, но чу онова, което и Ноона беше чула!

Възбудено тупуркане, жужене и стържене на крила, а към всичко това — дрънчащи шумове. Грухтене и ръмжене като на някакво животно. Накрая сухо изтръгване и хрускане и някакъв странен влажен звук, който последва непосредствено…

…и тогава нещо полетя към Ларн и Ноона!

Нещо тъмно, което бухна глухо на земята пред тях. Нещо топло, лепкаво опръска лицата на двамата. Тъмното нещо се завъртя два пъти около собствената си ос и после спря.

Онемели от страх и ужас, но все още плътно притиснати в обятията си, Ноона и Ларн срещнаха погледа на едни очи от полиран чер камък.

Мъртвите очи на фреккойшер, чиято откъсната глава беше запокитена към тях!

Ноона не беше в състояние да се помръдне дори и най-малко. Гледаше като хипнотизирана черните очи върху черепа на фреккойшера, земята, под който се обагряше с тъмна влага. Струваше й се като че ли стомахът й се е превърнал в гнездо на червеи, които се извиват и вплитат като змии едни в други, като същевременно се опитват да изпълзят към гърлото й.

Но Ларн преодоля страха светкавично. Реагира. И го направи бързо и целенасочено. Изтърколи се от Ноона към огъня. Животното — а само животно можеше да е извършило ужасното дело, Ларн беше сигурен в това — би се страхувало от пламъците.

Скачайки на крака, Ларн посегна слепешката към оръжието си, намери го и го грабна. Сам си го беше измайсторил: дълга колкото половин човешки ръст тояга, обработена на огън и удобна за захващане, в чиито краища беше вградено и закрепено по едно острие, дълго един лакът, леко извито и двуостро.

Ларн държеше мечотоягата, както сам я наричаше, с две ръце косо пред себе си и се оглеждаше на всички страни. Беше невъзможно да се открие нещо. Като че ли нощта бе погълнала Земята. Но онова, което скиташе наоколо и беше убило поне единия им фреккойшер, беше още там. Можеше да се чуе. И не изглеждаше гладът му — или пък само желанието му за убиване — да са задоволени.

Откъм тъмнината нахлуха гърлен тътен и дрънчащо дишане, в добавка — звуци, които не можеха да се определят. Нито Ларн, нито Ноона бяха чували някога преди дори и слабо подобие на това.

И крачки. Провлачени, глухи стъпки. Които отиваха наляво, после отново надясно и при това се приближаваха все по-близо и по-близо, без особено бързане, но неотклонно.

— В името на боговете — прошепна Ноона. — Какво ли може да е това?

— Животно — отвърна Ларн кратко и без да се обръща към спътницата си. С присвити очи се взираше в мрака. Все още не виждаше нищо. Но щом забележеше нещо, някакво движение, щеше да реагира незабавно. Размаха оръжието си, все едно че вече е застанал пред някакъв противник. Остриетата в краищата на тоягата хвърляха червеникави отблясъци на светлината на пламъците, сякаш вече бяха опитали кръвта.

— Какво животно? — попита Ноона със затаен дъх.

— Скоро ще узнаем — рече Ларн. Смяташе, че е някаква раса, която не се среща на север.

— Може да е и някой демон, Ларн — продължи с треперещ глас Ноона. — От мрачното царство на Оргуудоо. Ордата може да го е призовала с магии, за да ни преследва и накаже.

Ларн кимна неопределено. Да, подобно нещо можеше да се очаква от шамана и старейшините… Въпреки това не го вярваше твърде много. От една страна, защото вярата му в богове и демони бездруго стоеше на глинени нозе, а, от друга страна, вече надушваше нещото в мрака! И онова, което се промъкваше покрай тях, категорично миришеше като животно, остро и парливо, на екскременти и урина, на кръв и мърша. Притаяваше се, търсеше слабото място на плячката си, изчакваше момента, когато жертвата му ще направи грешка или ще отслаби вниманието си.

Ларн отскочи назад, приземи се до огнището и пъхна едно от остриетата на тоягата си меч в жарта. После започна да бърка вътре като в казан. Горящите главни се разпръснаха наблизо. Нощта малко се поотдръпна, светлият остров порасна.

Погледът на Ларн проникваше на пет-шест лакти по-надалеч, отколкото досега. Достатъчно далеч. Защото видя… нещото. Онова, което допреди два-три удара на сърцето си смяташе за животно.