Харлан Елисън - Съпругите на Шекенщайн

На 7 април 1957 година Боб се ожени за Зива. През следващите осем години те живяха в Гринидж Вилидж. Алиса се роди през 1964 година. В средата на 1967, няколко месеца преди да се преместят в Майорка за една година, аз бях на гости за около две седмици при Боб и Зий, и две и половина годишната Алиса в апартамента им на авеню „Уест енд“. Шляехме се много, аз живеех в задната стая и седях увит само с пешкир, докато пишех един разказ, наречен „Светове за унищожение“, който продадох на „Иф“ или „Галакси“ , или на някое друго списание.

Златни хора бяха. Особено Зий.

Е, всичко онова свърши. Къде приятелски, къде не, след всичките четиринадесет години, включително и онази, преди да се оженят, те се разделиха.

Между другото: Когато Боб бе при мен в Лос Анджелис в началото на 67-а, ние написахме заедно един от разказите в този том: „Виждам човек, седнал на стол, а столът е захапал крака му“ 1 1 Непонятна грешка — този разказ е включен в том 5. Бел.Mandor. . Зива си беше в Ню Йорк а Алиса и се готвеше за пътуването в Майорка. Според висши академични източници този разказ е най-хубавото нещо, което някога е писал Шекли, включително „Корпорация Безсмъртие“, която е основата за филма „Фрийджак“ . За този разказ „Ню Йорк Таймс“ писа: „Шекли се издигна до нови висоти на съвършенството, вдъхновен от тормоза на Елисън.“ „Бостън Глоуб“ въздъхна: „Най-после! Шекли си намери липсващия душевен двигател.“ „Харпър“ изръмжа: „Имало ли е някога по-величествено дуо? Гилбърт и Съливан? Трой и Кресида? Бърк и Хеър? Ура за Елисън и Шекли!“

(Но аз пак се отклонявам.)

И така, накрая Шекли скъса със Зий, което аз винаги съм смятал за най-голямата глупост, но може би то е било само краят на естествения живот на връзката им. Кой знае? И кой, по дяволите, може да каже? Всъщност това изобщо не е наша работа. Нито един от нас не е по-умен.

И така, той отиде да живее на остров Ибиса, където се запозна с онази съдийска щерка, която била там на почивка. Казваше се Аби Шуман. Беше някъде през 1970 година и те ходиха известно време, а после се ожениха, защото Шекли като че ли винаги е имал нужда да бъде свързан със силна жена. Само че щом бракът продължи и се появят деца, той става неспокоен и чувства нужда да кръшка, за да си отдъхне. Няма нищо странно в това. Той просто изпитва нужда да забрави, да се махне и да се измисли отново. Такива работи.

Зий е психотерапевт. С частна практика в Ню Йорк. Тя пише популярни статии за вестници и списания. Интересно е да се види какво би написала за Шекли. Особено сега, защото Алиса — която е страхотна млада жена, редактор в „ДС Комикс“ и автор на първия си роман, публикуван от „Харпър Колинс“ през есента на 1992 — току-що се омъжи. Шекли беше на сватбата и танцува със Зива, и изглеждаше много щастлив. Пък и след няколкото години омраза, заради това че Боб, меко казано, не бързаше с паричните помощи за издръжката на Алиса, като че ли сега помежду им имаше искрена обич.

Струва ми се, че това май не е точно онзи предговор, който издателят (или моят приятел Боб) очакват. Е, да ви кажа право, то не е и точно онова, което аз имах намерение да напиша. Но вече е факт. Не е ли странно?

Обаче вече започвам да се притеснявам. Може би се опитах да изпитам здравината на доброто приятелство. Да… И така…

Той се ожени за Аби. Бракът им продължи от средата на 1970 до 1981 година. И свърши не особено добре. Не мога да кажа много хубави неща за Аби. Тя ме притискаше за някакви хонорари и тласна Боб по лоши пътища. Но всъщност не знам нещата отвътре, затова нека кажем, че тя просто беше съпругата на Франкешек номер три и да се насочим към завръщането на Шекли в Щатите, издигането му като редактор в „Омни“ в Ню Йорк, някъде в средата на 1981 година, и срещата му с една дама на име Джей Ротбел, която преди е била женена за Бил Оски, а после за Джон Шърли. И която, след като се разведе с Шекли, се омъжи за един много добър човек на име Джак Ремс, с когото сега живеят някъде около Сан Франциско.

С Джей той живя приблизително от 1982 до 1986 година. Известно време даже живяха в едно градче от фургони във Флорида.

Сигурно забелязвате, че има много „приблизително това и около онова“, когато се връщам в ранните години от познанството ми с Шекли. Напоследък съм бил много по-ангажиран с моите си работи, отколкото с това. Защото след определена възраст съчувствието към гладуващите деца в Етиопия става много по-малко предизвикателство в сравнение с трудностите, с които човек става всяка сутрин от леглото и ежедневните му болежки. Не е благородна, но тъжна и неизбежна истина по отношение на състоянието на човека.