Харлан Елисън
Спасителна станция
Терънс плъзна дясната си ръка — нея роботът не можеше да види — нагоре по хълбока си. От пронизващата болка на трите счупени ребра очите му тутакси се отвориха широко.
„Ако мигна, ще умра“ — помисли си той.
Приглушените звуци от сложната апаратура в спасителната станция го върнаха към действителността. Отново прикова поглед в аптечката на стената — до нишата, в която стоеше роботът.
„Толкова близо и толкова далеч. А сега — още по-далеч, отколкото ако ме чакаше целият път до базата Антарес — помисли той и истеричен смях раздвижи устните му. Успя да се въздържи тъкмо навреме. — Спокойно! Тези три дни са истински кошмар, но ако рухна сега, само ще приближа края.“
Сви пръстите на дясната си ръка — единственото нещо, което си позволяваше да помръдне. Наум прокле инженера, одобрил некачествения робот. Политикът, разрешил използуването му в спасителните станции, за да получи процент от държавната поръчка. Техникът, който не си бе дал труда да провери всички системи при последния преглед. Всичките, всичките ги прокле.
И те го заслужаваха.
Той умираше.
Отпусна се, затвори очи и постепенно престана да чува звуците наоколо. Бавно заглъхна шумоленето на охладителните течности в тръбите, монтирани в стената, на транслационните апарати, които без прекъсване предаваха съобщения от цялата Галактика, утихна и бръмченето на антената, въртяща се в гнездото си върху прозрачния купол на станцията. Много пъти през изтеклите три дни той съзнателно се откъсваше от действителността. Правеше това, защото съжителството с робота, който не го изпускаше от поглед, неминуемо щеше да го принуди да се движи. А движението значеше смърт. Беше толкова просто.
Глух за тихите гласове на спасителната станция, той се заслуша в гласовете в себе си.
Чу шумотевицата на бойната — отдалеч, през бездната на пространството. Ясно долови свистенето на бластера на своя скаут, който изстрелваше лъч след лъч към кораба-водач на кибенската флотилия.
Снайперският му скаут летеше на предната линия на смъртоносната земна фаланга, вбиваше се като клин между чуждоземните кораби, които се приближаваха в боеви строй. И точно тогава стана всичко.
Първият лъч изгори навигационните съоръжения и оръдията в носа на кораба, разтопи задната част и тя заприлича на оксидирана хромова пластина. Вторият лъч той успя да избегне.
Инструкциите по радиото бяха кратки: ако е възможно, да се отправи за базата Антарес; ако не, формацията щеше да очаква насочващ сигнал от спасителната станция на някой от астероидите наоколо, където да кацне.
Така и направи. Планетоидът беше отбелязан на картата с цифрите 1–333, 2-А, 3–804 — само едни триизмерни координати, ако го нямаше малкият знак накрая, показващ, че някъде на повърхността му се намира спасителна станция.
Изваден от строя, принуден да търси астероид за принудително кацане — това никак не му се нравеше. Но надделя страхът да не остане без гориво, да се понесе в пространството и да свърши като изкуствен спътник около някое малко слънце.
При минимален ход корабът загуби скорост, докосна повърхността на планетоида, подскочи високо, а от задната част отлетяха големи късове. Заби се в скалите само на две мили от спасителната станция.
Терънс премина на дълги скокове безвъздушното пространство до херметически затворената сфера. Първата му грижа беше да включи сигналния фар, за да може завръщащата се флотилия да го открие. Влезе в декомпресионната камера, натисна клавиша и чак когато чу свистенето на въздуха, махна каската и ръкавиците си.
Отвори вътрешната врата и влезе в самата спасителна станция. „Бог да те благослови, малка спасителна станцийко!“ — помисли Терънс и пусна на пода каската и ръкавиците. Огледа се наоколо. Обърна внимание на транслационните апарати, които приемаха съобщения, сортираха ги и ги препращаха в различни посоки. Зърна аптечката, закачена на стената, хладилника — сигурно добре зареден, ако доставчикът е успял да го напълни след последния посетител. Забеляза универсалния робот, неподвижен в нишата си. Също и счупения стенен хронометър. Всички тези детайли погледът му обхвана за секунда.
Тръгна през стаята. В този момент роботът, чиято задача бе да поддържа мястото в ред и да разтоварва корабите, се приближи. Един страшен удар на стоманената ръка повали Терънс и го прикова към желязната преграда. Нетърпима болка обхвана гърба, ръцете и краката на космонавта. Машината беше счупила три от ребрата му. Неспособен да помръдне, зашеметен, той няколко секунди дори не успя да си поеме дъх. И точно това спаси живота му. Болката го бе обездвижила и междувременно, приглушено подрънквайки, роботът се оттегли в нишата си.
Читать дальше