Харлан Елисън - Съпругите на Шекенщайн

Радвам се обаче, че не ми се налага да бъда досадникът, който ще им го каже.

Защото, макар да съм щастлив да призная всичко това от а) до д), бих предпочел да говоря за жените, за които Шекли е бил женен. И ако ме попитате, защо отбягвам тази възможност да възхваля един от най-добрите си приятели, великолепен писател и човек, който едва показва носа си сред хората, а предпочитам в този твърде скъп том да разказвам за неизвестни за читателите личности, аз ще ви отговоря така: защото съм възпитан отвратително; защото не желая да се смесвам с тълкувателите, заобиколили изранените колене на Шекли, и защото той заслужава и това. Винаги трябва да търсим равновесието във Вселената.

Запознах се с Шекли през 1953 година. Още учех в гимназията. Когато бях на тринадесет години, избягах от къщи, но се връщах и си тръгвах от Охайо, докато баща ми почина през 1949 година. После живеех в Кливланд с майка си до завършване на гимназия, което, доколкото си спомням, ми отне дълго време. Но доста скитах из страната. И посещавах Ню Йорк. И обожавах Шекли, защото той беше изгряваща звезда по онова време и неговите разкази бяха толкова странни, че аз разбрах, че ще бъдем приятели, макар още да бях дете, а той сбръчкан Матусалем на цели двадесет и пет години. И така, аз успях да изнамеря телефонния номер на Шекли, мисля от „Ейджей“, и му се обадих, а той измърмори любезно, както продължава да прави и досега, казвайки нещо незаангажиращо, като „мини някой следобед, детко“. И аз бях при него след час.

Той живееше, съвсем сигурен съм в това (макар че не ми се харчат пари сега да му се обаждам, за да потвърди този факт, пък и кой се интересува от факти, когато става дума за нещо много по-важно), на авеню „Уест енд“, близо да 103-та улица.

По онова време това беше особено шикозно място. Беше преди идването на културата на Жертвите, „облагородяването“ и нахлуването на армията от бездомни, както и останалите блага, дължащи се на повече от тридесетгодишното републиканско разсипничество, но аз се отклонявам…

Той живееше нависоко, в гледащата към улицата част на богаташки жилищен блок и когато влязох в огромния хол, който имаше изглед към река Хъдзън, той бе изпълнен със слънчева светлина. Пред един от огромните прозорци имаше нисък шкаф за книги, а отгоре му беше пишещата машина и купчина хартия до нея. Тя блестеше на слънцето.

Бях въведен в апартамента от първата съпруга на Боб, Барбара. Тя ме остави сам за няколко минути, докато самият Шекли се появи под музиката на фанфари, с лира и лавров венец. През тези няколко минути аз се промъкнах до работното място, където се раждаше величието на постоянни интервали от по три цента на дума, и прочетох напечатаното върху листа на машината. Беше един от разказите на „Фин О’Донован“, мисля. В онези дни имаше доста списания, в които да се публикува и заплащането бе толкова нищожно, че един новоизпечен млад автор трябваше да пише много. Но за да не разводнява творчеството си с второстепенни произведения, почти всеки тогава работеше под два или три псевдонима, по чисто комерсиални съображения. „Фин“ беше най-известният на Шекли. По този начин той успяваше да публикува два или даже три разказа само в един брой на „Галактика“ , която плащаше най-много от всички научнофантастични списания по онова време, без да се подлага на униженията на по-неталантливите писатели, които бяха принудени да продават части от телата на рожбите си на любезни непознати в горната част на Бродуей.

Спомням си ясно как прочетох тази недовършена страница върху валяка на машината. Ставаше дума за Били Батсън и може би за капитан Марвел и като че ли Били се намираше в някаква голяма пощенска кутия на ъгъла на някаква улица.

Никога не успях да проследя пътя на този разказ. Може да е било чернова, която Шекли е изхвърлил, загубил или просто не е използвал никога. Но аз никога няма да я забравя. Години по-късно, когато написах разказа „В цирка на мишките“, който Силвърбърг смята за най-добрия от всичките ми, аз използвах тази картина. Били Батсън разговаря, надничайки от процепа на пощенска кутия. За моите цели това бе идеално и след като никога не бях го открил в работите на Шекли, макар да съм прочел деветдесет и пет процента от всичко, което е публикувал, аз реших, че толкова добре запомнена картина не бива да изчезне без следа. Затова не казвайте точно на мен , че Шекли не е упражнил най-силното влияние над младия ми и трескав ум!

Е, важното в цялото това бъбрене е, че Барбара Шекли бе тази, която разтвори пред мен вратата към света на Бобо. Тя бе красива жена, млада през 1953 година и очевидно чувстваща се добре в този (според моите представи) палат, издигащ се в небето на Манхатън. За един беглец от Охайо тя беше Гранд дама.