Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Байрот и Делъм те чакат при брода — каза Сънъг.

— А Дейлис?

Не виждаше лицето на баща си, но чу бездушния му глас:

— Дейлис изрече благословията си към Байрот, след като тръгнахте за Ликовете в Скалата.

— Благословила е Байрот!

— Да.

— Изглежда, съм я преценил погрешно — каза Карса; мъчеше се да надвие странния укор, стегнал изведнъж гърлото му.

— Е, нали е жена.

— А ти, татко? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сънъг подаде юздата на сина си и се обърна.

— Палк вече го е направил. Задоволи се с това.

— Палк не ми е баща!

Сънъг помълча в тъмното, сякаш премисляше. После отрони:

— Да, не ти е баща.

— Тогава ще ме благословиш ли?

— В какво и за какво искаш да те благословя, сине? В Седемте богове, които са лъжа? За слава, която е празна дума? Че ще съм доволен от това, че ще избиеш деца? Трофеите ли да благословя, които ще навържеш за колана си? Баща ми, Палк, иска да излъска до блясък младостта си, защото е стар. Какви бяха словата му за благослов, Карса? Да надминеш подвизите му ли? Едва ли. Прецени грижливо думите му. Очаквам да разбереш, че са служили повече нему, отколкото на теб.

— „Палк, Откривателят на Пътя който ще следваш, благославя пътуването ти.“ Това бяха думите му.

Сънъг помълча. Когато проговори, синът му успя долови в гласа му мрачната усмивка, макар да не можеше да я види.

— Точно както казах.

— Мама щеше да ме благослови — сопна се Карса.

— Както е длъжна всяка майка. Ала на сърцето й щеше да тежи. Така че тръгвай, сине. Спътниците ти те чакат.

Карса се озъби и се метна на широкия гръб на коня. Хавок завъртя глава и изпръхтя. Сънъг проговори от тъмното:

— Не обича да носи гняв. Успокой се, сине.

— Каква полза от боен кон, който се бои от гнева? Ще трябва да се научи да го носи.

Карса изпъна крак назад, плесна с юздата и плавно обърна коня. Още един плясък с юздата и конят се понесе по пътеката.

По пътя към селото бяха набити четири кръвни кола — бележеха местата, където бяха принесени в жертва родственици на Карса. За разлика от другите, Сънъг беше оставил покритите с резба колове без украса: стигнал бе само дотам да вреже в дървото глифовете, назоваващи тримата му синове и дъщерята, принесени на Ликовете в Скалата, и да плисне в подножието им детска кръв, бързо измита от първия дъжд. Вместо да увие плитките им на върха на високия един човешки бой кол, около увенчаните с пера и вързани с червата им шапки, само диви лози се бяха увили около изсъхналото вече чворесто дърво, а затъпеният връх беше зацапан с птичи курешки.

Карса знаеше, че паметта на близките му заслужава повече, и бе решен да съхрани имената им близо до устните си в мига на всяка атака, та да може да избива с техните викове, крещящи пронизително във въздуха. Гласът му щеше да е техният глас, щом дойдеше този миг. Твърде дълго бяха търпели пренебрежението на баща си.

Пътят се разшири, обкръжен от стари пънове и ниска хвойна. Напред през сивия дим проблясваха мъртвешки пламъците на огньовете сред тъмните тромави конични къщи. Край един от огньовете чакаха двама конници. До тях, загърната в кожи, стоеше жена. „Дейлис. Благословила е Байрот Гилд, а сега идва да види как си отива.“

Карса подкара нагоре в лек тръс. Той беше водачът и щеше да го покаже ясно, от самото начало. Байрот и Делъм чакаха него, в края на краищата, а кой от тримата бе отишъл при Ликовете в Скалата? Дейлис беше благословила следовник. Нима той, Карса, се беше държал твърде отчуждено? Какво пък, това беше бремето на предводителите. Трябваше да го е разбрала.

Спря мълчаливо коня си пред тях.

Байрот беше едър и широкоплещест, макар и не толкова висок като Карса и Делъм. Приличаше на мечок, отдавна го беше разбрал и това му вдъхваше самоувереност. Сега разкърши рамене, като да ги отпусне преди тръгване, и избоботи:

— Дръзко начало, братко, с тази кражба на бащиния ти кон.

— Не съм го откраднал, Байрот. Сънъг ми даде и Хавок, и благословията си.

— Нощ на чудеса ще да е тази. Дали и Уругал не е слязъл от скалата да те целуне по челото, Карса Орлонг?

Дейлис изсумтя.

„Да беше стъпил на тленната земя, щеше да завари пред себе си само един от нас тримата.“ Карса не отвърна нищо на язвителната шега на Байрот. Очите му бавно се извърнаха към Дейлис.

— Благословила си Байрот?

Тя сви пренебрежително рамене.

— Загубила си кураж. Колко жалко.

Очите й блеснаха от гняв. Усмихнат, той се обърна отново към Байрот и Делъм.