Стивън Ериксън - Дом на вериги

— А ако бъдем разочаровани отново?

— Тогава започваме пак. Детето на Байрот е в утробата на Дейлис.

— Още един век чакане! — изсъска Имрот. — Проклети да са тези дълговечни Теблор!

— Нищо не е един век…

— Нищо е, но и всичко, Мъхната кост! Знаеш много добре какво имам предвид.

Уруал я изгледа. С основание я наричаха Зъбат скелет. Спомни си наклонностите й като соултейкън, алчния й глад, който ги беше довел до поражението преди толкова време.

— Годината на името ми се върна — рече той. — Между всички нас, кой е водил клан на Теблор най-далече по нашия път, като мен? Ти ли, Зъбат скелет? Лишей за мъх? Крак — копие?

Никой не проговори.

Сух ясен се изсмя тихо.

— Смълчали сме се като Червен мъх. Пътят ще се отвори. Така обеща новият ни господар. Силата му крепне. Избраният от Уруал воин вече има десетки души в обучението си на убиец. Души на Теблор, при това. Спомнете си също, че Палк беше сам. А Карса ще разполага с двама силни воини. И да умре, все ще остане или Байрот, или Делъм.

— Байрот е твърде умен — озъби се Имрот. — Метнал се е на сина на Палк, чичо си. И по-лошо: егоист е. Преструва се, че следва Карса, но ръката му винаги е зад гърба му.

— А моята — зад неговия — измърмори Уруал. — Нощта вече ни загръща. Трябва да се върнем в гробницата си. — Древният воин се обърна. — Зъбат скелет, стой близо до детето в утробата на Дейлис.

— Тя вече се храни от гръдта ми — увери го Имрот.

— Детето е момиче?

— Само в плът. Това, което създавам в него, нито е момиче, нито дете.

— Добре.

Щом първите звезди примигаха високо в небето, седемте фигури се върнаха в земята. Пробудените звезди надникнаха надолу и видяха поляна, необитавана от богове. Поляна, където никога не бяха обитавали богове.

Селото беше разположено на каменистия бряг на Лейдърий — буйна планинска река с хапливо студена вода, прорязала долина през иглолистната гора по пътя си към далечното море. Къщите бяха с каменни основи и стени от грубо издялани трупи от кедър, с тъмни, изгърбени, обрасли с мъх покриви. Покрай брега се издигаха решетъчни дървени рамки, отрупани с нанизи окачена за сушене риба. Отвъд дървесния пояс имаше сечища за паша на конете.

Между дърветата просветваха смътните пламъци на огньовете.

Карса се приближи до бащината си къща — мина покрай конете, застанали кротко насред поляната. Единствената заплаха за тях беше от нападателите на други кланове, защото бяха огромни и добре обучени и планинските вълци отдавна се бяха научили да ги отбягват. От време на време по някой мечок с ръждива козина дръзваше да слезе дотук от планинската си бърлога, но това обикновено съвпадаше с пасажите на сьомгата и мечките не държаха много да предизвикват нито конете, нито селските псета или безстрашните воини.

Сънъг тимареше Хавок, любимия си кон. Карса отдалече усети буйния нрав на животното, макар да не можеше да види в тъмното нещо повече от черна грамада.

— Червено око още си обикаля развързан — изръмжа той. — Нищо ли няма да направиш за сина си?

Баща му продължи да вчесва Хавок.

— Червено око е много млад за такова пътуване, казах ти вече…

— Но си е мой и ще яздя него.

— Не. Липсва му независимост и все още не е препускал с конете на Байрот и Делъм. Ще забиеш трън в жилите му.

— И какво, пеш ли да вървя?

— Давам ти Хавок, сине. Пораздвижих го тази вечер. Готов е за езда.

Карса си замълча. Беше смутен не на шега. Обърна се и тръгна към къщата. Баща му бе окачил пътната му торба на гредата до прага, да не се намокри. Мечът му от кръвно дърво висеше от сбруята до нея, току-що смазан, с бойния полумесец на Урид, прясно изрисуван върху широкото острие. Карса смъкна оръжието, намести го на гърба си и дългата, увита с кожа дръжка, предназначена за двете ръце, щръкна над лявото му рамо. Торбата щеше да е на раменете на Хавок, стегната за ремъка на стремената.

Конските такъми на Теблор не включваха седло за ездача: воинът яздеше на голия гръб на коня, стремената бяха високо и напред. Сред трофеите от равнинните хора се срещаха седла и щом се поставеха на гърбовете на по-дребните коне от низините, показваха ясно, че тежестта при тях е изместена назад. Но при истинския боен кон задницата трябваше да е свободна от допълнителна тежест, за да осигури бързина на ритниците. Нещо повече, воинът на всяка цена трябваше да брани шията и главата на коня си — с меча и ако се наложи, с бронираните си подлакътници.

След малко Карса се върна при баща си и Хавок.