Стивън Ериксън - Дом на вериги

„А аз едва-що тръгвам по този път. Едва-що съм стигнал до осемнадесетата година на своя живот, най-сетне истински воин. Слушал съм прадревните слова за Единствения, за онзи, който ще обедини Теблор, който ще стегне клановете в едно, ще ги поведе към низините и тъй ще започне Войната на народа. Шепотът на тези слова, проглас на обещание е той. И мой е този глас.“

Невидими птици възвестиха падането на здрача. Време беше за тръгване. Делъм и Байрот го чакаха в селото. И Дейлис — смълчана, но вярна на думите, които щеше да изрече пред него.

„Байрот ще побеснее.“

Топлият въздух над полянката се задържа дълго след като Карса Орлонг си тръгна. Меката блатиста почва бавно заличаваше отпечатъците от коленете му и стъпките на мокасините му, а пурпурният блясък на гаснещото слънце все така рисуваше грубите лица на боговете, докато сенките изпълваха долината.

От земята се надигнаха седем фигури, с набръчкана мръснокафява кожа върху сгърчени мускули и тежки кости, с червени като охра коси, от които капеше тинеста черна вода. На някои липсваха крайници, други стояха на осакатени крака. Една беше без долна челюст, лявата скула и челото на друга бяха премазани. И седемте до една бяха осакатени. Уродливи.

Някъде в скалата имаше запечатана пещера, тяхна гробница от векове и за векове — краткотраен затвор, както се оказа. Никой не бе очаквал възкресението им. Бяха толкова осакатени, че не можеха да вървят повече с ближните си, и затова, по обичая на тяхната раса, ги бяха изоставили. Присъдата за поражение бе да те изоставят вечно неподвижен. При доблестно поражение съхранилите съзнание техни останки щяха да се положат под открито небе, с очи към околния свят, та дано намерят покой в съзерцание на отминаващите еони. Ала за тези седмина поражението не беше доблестно. И затова тъмнината на гробницата бе тяхната присъда. Капка горчивина не бяха изпитали от това.

Черният дар дойде по-късно, неканен в неосветения им затвор. А с него — и възможност.

Искаше се само да нарушат една клетва и да се врекат във вярност другиму. Отплатата: прерождение, свобода.

Родът им беше белязал мястото на техния гроб с всечени в скалата лица, всяко — подобие на един от седмината, със слепи, безизразни очи, взрени в зла насмешка в околността. Изрекли бяха имената им, за да завършат ритуала на обвързването, имена, задържали се тук със сила, достатъчна да изкриви умовете на шаманите на народа, намерил убежище в тези планини и на платото с древното име Ледерон.

Здрачът се сгъстяваше. Седмината стояха смълчани и неподвижни. Шестима чакаха един да заговори, ала този един не бързаше. Свободата, макар и ограничена в тази поляна, си беше чисто ликуване и той още не можеше да се отърве от това чувство. Още малко и тази свобода щеше да се изтръгне от последните си окови — от всечените в скалата очни кухини. Службата на новия господар бе обещание за път, цял свят за преоткриване и гибел на безчетни души.

Уруал, чието име значеше Мъхната кост, познат на племето Теблор като Уругал, най-сетне проговори:

— Ще ни стигне.

Син’б’алле — Лишей за мъх — ’Сибалле Ненамерената — не скри съмнението си.

— Твърде много упование влагаш в тези пропаднали Теблор. Ха, Теблор! Та те не знаят нищо. Дори истинското си име.

— Радвай се, че не го знаят — изръмжа Бе’рок хрипливо през смазаното си гърло. С изкривен врат и глава, килната на една страна, трябваше да извърне цялото си тяло, за да се взре в скалата. — Все едно, Син’б’алле, ти си имаш своите деца, и те са носителите на истината. За другите — забравената история най-добре да си остане забравена, за нашите цели. Невежеството им е най-голямото ни оръжие.

— Сух ясен казва истината — заяви Уруал. — Ако съзнаваха наследството си, едва ли щяхме да можем така да изопачим вярата им.

Син’б’алле сви пренебрежително рамене.

— Онзи, Палк, също… стигаше. Според теб, Уруал. Достоен да поведе децата ми. Така изглеждаше. Но се провали.

— Наша грешка, не негова — изръмжа Харан’Алле. — Нетърпеливи бяхме, твърде самоуверени. Разтрогването на Клетвата отне много от силата ни…

— Но какво е дал от себе си новият ни господар, Летен рог? — настоя Тек Ист. — Струйка само. Нищо повече.

— А ти какво очакваш? — попита кротко Уруал. — Той се съвзема от изпитанията си, както ние от своите.

Гласът на Имрот бе мек като коприна:

— Значи, Мъхната кост, ти си убеден, че този внук на Палк ще извае пътя ни към свободата?

— Да.