Стивън Ериксън - Дом на вериги

Торвалд го изгледа с присвити очи.

— Може и да не ти хареса това, което ще откриеш, Карса.

— Може би си прав, Торвалд Ном.

Дару го изгледа малко по-продължително, после стана и изтупа пясъка от опърпаната си риза.

— Пазителя е на мнение, че не е безопасно човек да е край теб. Казва, че все едно влачиш зад себе си хиляда вериги, а онова, което е в другия им край, е пълно с отрова.

Карса усети как кръвта изстива в жилите му. Торвалд сигурно забеляза промяната в изражението му, защото вдигна ръце.

— Стой! Той го каза ей така, между другото, нищо особено не беше, приятел. Казваше ми само да внимавам в компанията ти — все едно че не го знам вече. Ти си темелът на самата Гугла — за враговете си де. Всеки случай не те съветвам да се спречкваш с тоя човек. Бас слагам, че е най-силният мъж, който съм виждал — а това включва и теб. А и макар да си върна донякъде силата, имаш счупени ребра и…

— Стига приказки, Торвалд Ном. Не се каня да нападам Пазителя. Прозорливостта му ме тревожи, това е. Защото го видях същото в сънищата си. Вече разбираш защо трябва да открия истината.

— Добре. — Торвалд смъкна ръце и въздъхна. — Все пак бих предложил Ерлитан. Трябват ни дрехи и…

— Пазителя е казал истината. Опасно е човек да е около мен, Торвалд Ном. И сигурно ще става все по-опасно. Ще дойда с теб до Ерлитан. Ще ти помогна да си намериш кораб, за да можеш да се върнеш при близките си. Като стане това, пътищата ни се разделят. Но ще пазя с мен истината за приятелството ти.

Дребосъкът се ухили.

— Е, значи се разбрахме. Ерлитан. Хайде да се върнем при кулата, та да благодарим на Пазителя за гостоприемството му.

Тръгнаха по пътеката.

— Бъди сигурен — продължи Торвалд, — че и аз ще пазя с мен истината за приятелството ти. Макар че на такава истина едва ли някой ще повярва.

— Защо? — попита Карса.

— Хич не ме бива с печеленето на приятели. Познанства, ухажвания и други такива — това лесно. Но тази моя голяма уста…

— Кара възможните приятели да бягат. Да. Разбирам.

— Аха, схванах. Искаш да ме метнеш на първия кораб, за да се отървеш от мен.

— Точно така — отвърна Карса.

— При тоя мой жалък живот, съвсем логично си е.

След малко, когато завиха и видяха кулата. Карса се намръщи и рече:

— Все пак е трудно да омаловажиш думи за…

— Всички тия приказки за приятелство само ни притесниха. Добре направи, че се измъкна от това.

— Не. Защото щях да ти го кажа. На кораба, когато висях във вериги от мачтата, ти беше единственото, за което можех да се хвана на този свят. Без теб и безкрайните ти думи, Торвалд Ном, лудостта, която изиграх, щеше да се превърне в истинска лудост. Аз бях главатар. Имах следовници, но не съюзници, и едва сега разбирам разликата. А тя е огромна. А от това можах да разбера какво е да изпитваш съжаления. Байрот Гилд, Делъм Торд. Щом тръгна по стария си път, назад в земите на Теблор, има рани, които ще трябва да изцеря. Тъй че, когато казваш, че е време да се върнеш при близките си, Торвалд Ном, разбирам и сърцето ми се радва.

Пазителя седеше на трикрако столче пред кулата. В краката му лежеше голяма торба с ремъци, а до нея — две запушени с восък кратуни, запотени от студ. В непревързаната си ръка държеше малка торбичка и когато двамата се приближиха, я подхвърли на Торвалд.

Дару я хвана и торбичката издрънча. Торвалд вдигна учудено вежди.

— Какво…

— Сребърни джакати, най-вече — рече Пазителя. — И малко местни монети, но са с много висока стойност, тъй че внимавай, когато ги показваш. Ерлитанските улични крадци са легендарни.

— Пазителю, но…

Напанецът махна вяло с ръка.

— Слушай, момче. Когато човек наглася собствената си смърт, предвижда много неща. Животът в анонимност не е толкова евтин, колкото мислиш. Опразних половината съкровищница на Ейрън преди трагичното ми удавяне. Е, може да успеете да ме убиете и да се опитате да го намерите, но ще е безнадеждно. Тъй че благодарете ми за щедростта и си вървете по пътя.

— Някой ден ще се върна да ти се отплатя — рече Карса.

— За парите или за счупените ребра?

Теблорът само се усмихна.

Пазителя се засмя, изправи се и се шмугна през прага. След малко го чуха да се катери по скелето.

Торвалд вдигна торбата на раменете си и подаде едната кратуна на Карса.

Поеха по пътя.

По крайбрежния път се редяха села, обикновено гледащи сушата, сякаш обитателите им не търсеха нищо от морето. Кирпичени къщи, паянтови обори, кози, псета и тъмнокожи човешки фигури, увити в дълъг до земята избелял от слънцето шаяк. Скритите в сянка хора проследяваха теблора и дару от праговете на къщите, но не помръдваха.