Стивън Ериксън - Дом на вериги

Бутна ги до тлеещата тор и се отдръпна.

Първият вързоп се подпали, после и другият. Пламъците засвяткаха в нощта, запращяха искри, тънките стръкове трева се загърчиха като змийчета.

Ейраките се разтичаха, заровиха с шепи за пръст, но пръстта не беше много в сухата падина — само камънак и спечена от слънцето глина. Донесоха конски чулове и ги хвърлиха върху кипналите пламъци.

В паниката напълно зарязаха двамата роби — хукнаха да вдигнат лагера, да приберат храната и да оседлаят конете. И през всичко това Карса чуваше една и съща дума, повтаряна многократно. Дума, изпълнена със страх.

Грал.

Лицето на Силгар бе разкривено от гняв.

— Заради това, Торвалд Ном, току-що се прости с живота си…

— Няма да стигнете до Ерлитан — предрече му със зла усмивка дару.

Приближиха се трима воини, с криви ножове в ръцете.

— Ще се радвам да видя как ще ти срежат гърлото.

— Грал са били по петите на тези кучи синове през цялото време, Силгар. Не си ли го разбрал? Е, аз не бях чувал досега за Грал, но на ейракските ти приятели до един им се смразиха сърцата, а това и дару като мен знае какво значи — не се надяват да доживеят до заранта и никой от тях не иска да се напикае, когато умира. Табу са в Седемте града сигурно…

Един ейрак го хвана за косата, дръпна главата му назад и вдигна ножа…

Изведнъж ръбът на падината зад ейрака кипна от черни фигури, плъзнаха се безшумно към стана.

Нощта се разкъса от писъци.

Ейракът, наведен над Торвалд, изръмжа и замахна с ножа под брадичката му. По спечената глина плисна кръв. Воинът се изправи, за да хукне към коня си, но не беше направил и една крачка, когато от мрака изникнаха тъмни сенки, мълчаливи като призраци. Последва странно плющене и Карса видя как главата на ейрака се търкулна от раменете му. Двамата до него също паднаха.

Силгар вече бягаше. Пред него изникна друга сянка и той вдигна ръце. Вълна от магия порази нападателя, събори го, той изрита няколко пъти и плътта му се взриви.

Вой прониза въздуха. Плющенето се чуваше от всички посоки. Зацвилиха коне.

Карса погледна отпуснатото на земята тяло на приятеля си. За негова почуда дару все още се движеше: краката му ритаха, двете му ръце стискаха гърлото.

Силгар се върна при Карса. Мършавото му лице беше плувнало в пот. Зад него се появи Дамиск и търговецът на роби му махна да се приближи.

Дамиск бързо сряза връзките, стегнали Карса за носилката, и изсъска:

— Няма да се отървеш лесно. Махаме се оттук. През лабиринт. И те взимаме с нас. Силгар реши да те направи своя играчка. Чакат те доживотни изтезания…

— Стига приказки! — сряза го Силгар. — Почти всички са мъртви! Бързо!

Дамиск сряза и последното въже. Карса се изсмя и успя да изхрипти:

— И какво искате от мен? Да тичам?

Озъбен, Силгар пристъпи към него. Блесна синкава светлина, а после тримата се гмурнаха в зловонна топла вода.

Тежестта на веригите повлече Карса в черните като нощ дълбини. Усети рязко дръпване и пред очите му отново блесна мътно синкава светлина.

Главата, а после и гърбът му се удариха силно в камъните. Замаян, той се превъртя на една страна. Силгар и Дамиск кашляха, клекнали наблизо. Намираха се на някаква улица, обградена от едната страна от огромни складове, а от другата — от каменни кейове и пристанали кораби. Не се виждаше жива душа.

Силгар изплю водата и каза:

— Дамиск, махни му ги тия пранги — не носи дамга на осъден престъпник, тъй че малазанците няма да гледат на него като на роб. Не искам пак да ме задържат — не и след всичко това. Кучият син е наш, но трябва да се разкараме оттук. Трябва да се скрием.

Дамиск отключи прангите първо на китките, после — и на краката на Карса. След миг кръвта нахлу отново в почти мъртвата плът и теблорът изкрещя от болка.

Силгар отново отприщи магия — вълна, която се спусна над теблора като саван… и той я разкъса с немислима лекота, крясъците му раздраха нощта, отекнаха от близките сгради и закънтяха над залива.

— Ей, вие там!

Малазански думи. След тях — дрънчене на броня.

— Избягал роб, ваши благородия! — заговори припряно Силгар. — Ние — както можете да видите — току-що го заловихме и…

— Избягал роб? Я да му видим дамгата…

Това бяха последните думи, които Карса успя да схване, преди болката в ръцете и краката му да го хвърли отново в забвение.

Пробудиха го малазански думи, изречени точно над него:

— … удивително. Никога не бях виждал такова самоизцеление. Дланите и стъпалата му… прангите са били доста време на него, сержант. На нормален човек сега щях вече да му ги режа.