Стивън Ериксън - Дом на вериги

Изправи се. Таванът беше варовикова плоча, леко стърчаща извън стените. За да го свалят, бяха изстъргали хоросана, след което го бяха избутали на една страна, за да падне и да се разбие на парчета при основата на кулата. Хоросанът около големите каменни блокове на самата стена се беше отронил по ръба. Карса опря рамо в стената и натисна.

Двамата се вкопчиха в стегите на кръвния меч, когато огромна част от стената рухна и теблорът залитна напред. Оглушителният грохот долу разтърси кулата. За миг тежестта на Карса като че ли щеше да повлече другите двама, но Пазителя запречи крак в една от подпорните греди и изпъшка. Тримата се люшнаха, след това ръката на напанеца бавно се уви около кръста на Карса и го издърпа обратно.

Теблорът с нищо не можеше да помогне — почти беше изгубил свяст, когато бе съборил камъните. Болка пронизваше черепа му. Той бавно се смъкна на колене.

Задъхан, Торвалд пусна кожените стеги и тупна върху изкорубените дъски. Пазителя се засмя:

— Я, колко лесно стана. Е, добре, двамата си заслужихте закуската.

Торвалд се окашля и заговори на Карса:

— В случай, че се чудиш, заранта се върнах на брега да взема Силгар и Дамиск. Но не ги намерих там, където ги оставихме. Не мисля, че робовладелецът се е канил да пътува с нас — сигурно се бои за живота си в компанията ти, Карса, и трябва да признаеш, че не е съвсем без основание. Проследих стъпките им по крайбрежния път. Отправили са се на запад, което предполага, че Силгар е знаел къде сме. Петнайсет дни до Ерлитан, който е главно пристанище. Ако бяха тръгнали на изток, щеше да им трябва месец, докато стигнат най-близкия град.

— Много говориш — изръмжа Карса.

— Вярно си е — съгласи се Пазителя. — Много говори тоя. Големи преживелици сте имали в това пътуване — вече толкова много чух, че не ща и да знам повече. Но не се тревожи, теблор. Едва наполовина го повярвах. Това с убиването на акула. Хм, по тоя бряг се въдят най-големите, толкова големи, че и за устата на денрабъ не стават. Всички малки ги изяждат, разбираш ли. Още не съм виждал някоя да е по-малка от двама като тебе, теблор. И да й пръснеш главата с един удар? С дървен меч? В дълбока вода? А онова другото какво беше? Морски вълк, толкова голям, че да глътне човек наведнъж? Ха, това си го бива.

Торвалд изгледа напанеца накриво.

— И двете са истина. Както и за наводнения свят, и за кораба с безглавите Тайст Андий на греблата!

— Всичко това го вярвам, Торвалд. Но за акулата и морския вълк? Ти за глупак ли ме взимаш? Я да слизаме да си сготвим. Дай да те хвана за такъмите, теблор, да не вземеш да ми заспиш на средата. Хайде напред, ние след тебе.

Калканът, който Пазителя наряза и хвърли в супата от грудки, беше пушен и осолен. Карса изгълта две купи и го обзе ужасна жажда. Напанецът им посочи пътеката към близкия извор и двамата отидоха да се напият.

После даруджистанецът наплиска лицето си, седна и се облегна на една паднала палма.

— Мислех си, приятелю.

— По-често трябва да го правиш, вместо да говориш, Торвалд Ном.

— Фамилно проклятие е. Баща ми беше още по-зле. Странно, някои издънки на рода Ном са точно обратното — дума не можеш им измъкна от устата дори с мъчения. Имам например един братовчед, наемен убиец…

— Мислех, че мислиш.

— А, да. Вярно. Ерлитан. Натам трябва да тръгнем.

— Защо? Нищо ценно не видях в нито един град, през който минахме на Дженабакъз. Миризливи са, шумни, а дребосъците от равнината щъкат из тях като скални мишки.

— Пристанище е, Карса. Малазанско. Това значи, че оттам тръгват кораби, за Дженабакъз. Не ли време да се връщаме у дома, приятелю? Можем да си заработим превоза. Мене ако питаш, готов съм вече да ме прегърне милата фамилия. Отдавна загубилото се дете, помъдряло, почти променено. Колкото до тебе, допускам, че племето ти ще се, ъъъ, зарадва да те види. Много неща знаеш вече, а те на всяка цена трябва да ги научат, освен ако не искаш онова, което е станало със сунидите, да сполети и уридите.

Карса го изгледа намръщено за миг, после извърна очи.

— Наистина ще се върна при хората си. Един ден. Но Уругал все още насочва стъпките ми — усещам го. Тайните имат сила, докато си остават тайни. Думи на Байрот Гилд, навремето не им обърнах много внимание. Но това се промени. Аз се промених, Торвалд Ном. Неверие се е вкоренило в душата ми и когато видя в ума си каменното лице на Уругал, когато усетя как волята му се бори с моята, усещам собствената си слабост. Властта на Уругал над мен е в това, което не знам, в тайните — тайни, които моят бог крие от мен. Престанал съм да водя тази война в душата си. Уругал ме води и аз го следвам, защото пътят ни е към истината.