Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Най-доброто възможно, приятел. Може да има малко утайка, надявам се да не е много. След малко ще те погледна пак. Не се бой, няма да те оставя да се удавиш. Отивам да поогледам пак — кучите синове не може да са обрали всичко.

И отново изчезна.

Теблорът зачака. Трепереше. Морето бавно го обгръщаше. Водата бе стигнала до ушите му, заглушаваше всички други звуци освен плясъка на вълните. Гледаше как четирите връзки на въжето бавно се изпъват над него.

Трудно му бе да си спомни за времето, когато ръцете и нозете му можеха да се движат неоковани, когато раздраните му китки не бяха познавали жестоката желязна хватка на прангите, когато не бе изпитвал — дълбоко в съсухреното си тяло — тази неизмерима слабост, уязвимост, с кръвта, течаща в жилите му рядка като вода. Притвори очи и усети как умът му пропада.

Далече. Далече…

Уругал, отново заставам пред теб. Пред тези ликове в скалата, пред моите богове. Уругал…

— Не виждам пред мен да стои Теблор. Не виждам воин да гази през враговете си и да жъне души. Не виждам мъртъвците, струпани на грамади по земята, многобройни като стадо бедерини, хвърлено в пропастта. Къде са даровете ми? Къде е този, който твърди, че ми служи?

Уругал. Ти си бог, жаден за кръв…

— Истина, която радва духа на всеки воин Теблор!

И мен. Някога. Но, Уругал, вече не съм сигурен…

— Кой е застанал пред нас? Не е ли воин Теблор? Не е ли мой слуга?

Уругал. Какви са тези „бедерини“, за които спомена? Къде в земите на Теблор…

— Карса!

Карса трепна. И отвори очи.

Торвалд Ном слизаше във водата, метнал през рамо някаква торба. Стъпалата му докоснаха сала и го натиснаха още малко. Водата защипа ушите на Карса.

Торбата издрънча, щом дребният мъж я смъкна на сала и бръкна вътре.

— Сечива, Карса! Сечива за корабен ремонт! — Извади секач и чук.

Теблорът усети как сърцето му заби лудо в гърдите.

Торвалд опря острието на секача върху една от брънките и заудря с чука.

Десетина замаха — ударите кънтяха в стаения въздух — и веригата се счупи. Собствената й тежест бързо я повлече през желязната пранга, тя изшумоля тихо във водата и замина на дъното. Карса се опита да раздвижи ръката си и го прониза непоносима болка. Изпъшка и умът му потъна в мрак.

Събуди се от нови удари, долу до дясното му стъпало, последва нова вълна тътнеща в ушите му болка, а през нея — смътно и едва доловимо, се чу гласът на Торвалд.

— … си тежък, Карса. Ще трябва да направиш невъзможното. А това значи да се обърнеш, да се надигнеш на четири крака. Да се изправиш. Да вървиш… о, Гуглата да ме вземе дано, прав си. Ще трябва да измисля нещо друго. Никаква храна няма на тоя проклет кораб. — Силен трясък и съскане на смъкващата се във водата верига. — Ето, свободен си вече. Не бой се, вързах въжето за самата платформа — няма да потънеш. Свободен. Какво изпитваш? Все едно — ще те попитам за това след няколко дни. И все пак си свободен, Карса. Обещах ти го, нали? Нека да не се говори, че Торвалд Ном не държи на своята… ъ, хм, нека да не се казва, че Торвалд Ном не се бои от ново начало.

— Много приказки — изръмжа Карса.

— Прав си, много са. Опитай да се раздвижиш поне.

— Опитвам се.

— Сгъни дясната си ръка.

— Опитвам се.

— Да го направя вместо теб?

— Бавно. Ако изгубя съзнание, не спирай. И същото го направи с другите ми крайници.

Усети как ръцете на Ном го стиснаха за китката — и мракът отново милостиво го погълна.

Когато се съвзе, под главата му бяха напъхани вързопи прогизнал плат. Лежеше на една страна, със свити ръце и крака. Болеше го всеки мускул и всяка става, но болката беше тъпа и някак странно далечна. Бавно вдигна глава.

Все още се намираше на платформата. Въжетата, които я държаха за корабния нос, бяха предотвратили потъването й. Торвалд Ном не се виждаше никъде.

— Призовавам кръвта на Теблор — зашепна Карса. — Всичко, което е останало в мен, да се напрегне сега, да ми даде сила. Освободен съм. Не се предадох. Воинът остава. Остава…

Опита се да раздвижи ръце. Остра, пулсираща болка, но поносима. Размърда крака и изохка от огъня, жегнал бедрата му. Миг на замайване, заплашващ отново да го хвърли в забрава… но отмина.

Опита да се надигне. И най-малкото помръдване бе изтезание, ала той отказа да се предаде. Обля го студена пот. Цялото му тяло се разтресе. Той стисна очи и продължи да се бори.

Представа нямаше колко време е минало, но вече седеше и щом го осъзна, се стъписа. Седеше, с цялата си тежест на таза, а болката заглъхваше. Вдигна ръце, изненадан и малко уплашен от лекотата им, ужаси се като видя колко са тънки.