Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Какво виждаш?

Погледът му се бе приковал в нещо зад главата на Карса.

— Хм. Изглежда, тук все пак има течения. Макар че представа нямам какво ги предизвиква. Кораби, Карса. Повече от двайсет, всички замръзнали във водата като нас. Носещи се по теченията отломки. Никакво движение по тях… доколкото мога да видя засега. Като че ли е имало битка. С много магия, хвърляна от двете посоки…

Някакво недоловимо отместване притегли призрачната флотилия в полезрението на Карса — смътно видение вдясно. Корабите бяха в два ясно различими стила. Двадесетина бяха ниски и изящни, дървото беше боядисано в черно, макар че от сблъсъците и ударите боята на места се беше олющила и червеният кедър под нея се показваше като зейнали рани. Много от тези кораби бяха затънали ниско във водата, няколко — с потопени палуби. Бяха едномачтови, с четвъртити платна, също черни на цвят: лъщяха на ярката светлина. Останалите шест кораба бяха по-големи, с висока палуба, тримачтови. Бяха направени от истинско черно дърво — не боядисано, — както личеше от пукнатините и счупените дъски по широките издути корпуси. Нито един от тези кораби не стоеше водоравно; всички се бяха наклонили на една страна, два — под много стръмни ъгли.

— Би трябвало да ги претърсим — каза Торвалд. — Все ще се намерят сечива, и оръжия дори. Бих могъл да доплувам до някой — до онзи там, да речем.

Карса долови колебанието му.

— Плувай. Какво не е наред?

— Ами… попритеснен съм, приятел. Май не ми е останала много сила, а и тези вериги на мен…

Теблорът дълго не отвърна нищо. Накрая изсумтя:

— Тъй да бъде. Нищо повече не може да се иска от теб, Торвалд Ном.

Дару бавно се извърна и го изгледа.

— Състрадание ли, Карса Орлонг? Безпомощността ли те доведе до това?

— Твърде много празни приказки, равнинецо — въздъхна теблорът. — Нищо добро не ти носи това…

Плясък във водата, последван от ядосано мърморене, цапане на ръце и крака… мърморенето премина в смях. Торвалд се появи в полезрението му до сала.

— Вече знам защо онези кораби са се килнали така! — И теблорът видя, че Торвалд стои и че водата стига едва до гърдите му. — Мога да ни издърпам вече. Това показва, че ние сме били носени от течението, а не те. Има и още нещо.

— Какво?

Дару хвана веригите на Карса и започна да тегли сала.

— Всички тези кораби са заседнали по време на битката. Мисля, че повечето ръкопашен бой всъщност е бил между корабите, до гърдите във водата.

— Как го разбра?

— Навсякъде около мен има трупове, Карса Орлонг. Трият се в прасците ми, въргалят се в пясъците — доста неприятно усещане, да ти кажа.

— Издърпай един. Да ги видим тези воини.

— Всичко по реда си, теблор. Почти стигнахме. А и тези тела са, ъъъ, доста меки. Бихме могли да намерим нещо по-разпознаваемо, ако е останал някой на кораба. Ето… готово. — Салът леко се блъсна в корпуса. — Вече стигнахме. Почакай да се кача горе.

Карса чу пъхтенето му, хлъзгането на босите му стъпала по дървото, най-сетне последвано от приглушено тупване.

След това — тишина.

— Торвалд Ном?

Нищо.

Краят на сала зад главата на Карса пак се блъсна в корпуса на кораба и започна да се носи покрай него. Заля го студена вода и Карса потръпна, но не можеше да направи нищо.

— Торвалд Ном?

Никакъв отговор.

От гърлото на Карса се изтръгна смях, някак странно откъснат от него. Щеше да се удави във вода, която, ако можеше да се изправи, щеше сигурно да стигне не по-високо от бедрата му. Стига да останеше време за това. Торвалд Ном навярно беше убит — странна битка щеше да е, ако наистина нямаше оцелели — и сигурно сега някой или нещо го гледаше отгоре и съдбата му висеше на косъм.

Чу тътрене на крака, после глас:

— Къде… О!

— Торвалд Ном?

Кретащи, уморени стъпки по палубата на кораба.

— Прощавай, приятел. Май съм припаднал. Ти ли се изсмя преди малко?

— Аз. Какво намери?

— Не кой знае какво, но все пак. Петна от кръв, засъхнала. Следи по тях. Този кораб е обран до шушка. Гуглата да те вземе! Потъваш!

— И не мисля, че можеш да ми помогнеш с нещо, равнинецо. Остави ме на съдбата ми. Вземи водата, оръжията ми…

Но Торвалд се появи отново, с въже в ръце. Провря го под планшира до високия нос и скочи във водата. Задъхан, успя да го пъхне под веригите, изтегли го и поднови усилието си от другата страна на сала. После трети път, близо до лявото стъпало на Карса, после — още една примка в другия край.

— Какво правиш?

Без да му отговори, Торвалд се качи на палубата и издърпа въжето. Тишината се проточи, после Карса чу горе стържене и въжето бавно започна да се изпъва. Главата и раменете на Торвалд изникнаха пред очите му. Беше смъртно пребледнял.