Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Тогава по-добре си тръгвай, Бидитал. Тази нощ не ми се пие вино.

— Както искаш.

Мракът погълна архижреца и Калам потръпна.

Духовете връхлетяха.

Двата ножа в ръцете му засвистяха и залата се изпълни с нечовешки писъци. Оказа се все пак, че отатаралското острие е достатъчно. И то, а и навременното пристигане на един бог…

Корболо Дом като че ли беше развихрил цяла армия срещу собствените си съюзници. Пътят на Карса Орлонг непрекъснато се оказваше преграден от жадните за кръв убийци. Труповете им се стелеха след него. Беше получил няколко дребни рани от ножове с вложена магия, но повечето кръв, стичаща се от воина, беше от жертвите му.

Сега той крачеше, стиснал меча с двете си ръце. Пред обиталището на Хеборик Призрачни ръце беше заварил четирима криещи се убийци. След като ги изби, отвори в стената на шатрата нов вход, ала я завари празна. Ядосан, той се отправи към храмовия площад. Ямата на Леоман също се оказа празна и сякаш бе изоставена от дълго време.

Щом се приближи до храма на Бидитал, забави стъпките си — чу шума от свиреп бой вътре и пронизителни писъци. Тоблакаят вдигна оръжието си и запристъпва напред.

От входа по корем пълзеше някакво същество и ломотеше несвързано. След миг Карса го позна. Изчака, докато отчаяните усилия на робовладелеца не го довлякоха в краката му. Обезобразеното от проказата лице го зяпна отдолу.

— Бие се като демон! — изхриптя нещастникът. — Двата му ножа посичат духовете и те се гърчат накълцани! Бог стои до рамото му. Убий ги, Теблор! Убий ги и двамата!

— Не приемам заповеди от теб, робовладелецо! — изръмжа Карса. — Забрави ли?

— Глупак! — изсъска Силгар. — Вече сме братя в Дома двамата с теб. Ти си Рицарят на Вериги, аз съм Прокаженият. Сакатият бог ни е избрал! А Бидитал, той стана Мага…

— Бидитал, да. Вътре ли се крие?

— Не… избяга благоразумно, както правя и аз. Нокътят и неговият бог-покровител избиват последните му слуги-сенки. Ти си Рицарят — ти имаш своя покровител, Карса Орлонг от Теблор. Убий враговете — това си длъжен да направиш…

Карса се усмихна.

— И ще го направя.

И заби меча между плешките на Силгар, разцепи гръбнака и го заби надолу през гърдите, за да се зарови на цяла длан в каменните плочи.

Жлъч и кръв бликна от Силгар. Главата му рухна върху камъните и животът му секна. „Леоман беше прав, преди толкова време — бързата смърт щеше да е по-добрият избор.“

Карса изтръгна меча и изръмжа:

— Пред бог-покровител глава не свеждам.

Обърна се към входа на храма. Бидитал сигурно бе използвал магия, за да избяга, привлякъл бе около себе си сенки, за да остане невидим. Но беше оставил стъпките си в прахта.

Тоблакаят прекрачи тялото на Силгар — онзи, който се бе опитал да го превърне в свой роб — и тръгна по следата.

Двайсетима воини на Маток придружиха Коураб Билан Тену’алас на връщане към стана на Леоман. Никой не се изпречи на пътя им, макар Коураб да беше сигурен, че нечии очи ги дебнат.

Продължиха по склона към билото на хълма и часовите ги спряха. По-желан звук Коураб не можеше и да си представи. Познати гласове, воини, с които се беше сражавал срещу малазанците.

— Аз съм Коураб! — Бяха му дали ятаган от оръжейната на Избраната и сега той го вдигна високо за поздрав, щом часовите се показаха от скривалищата си. — Трябва да говоря с Леоман! Къде е той?

— Спи — изръмжа един от стражите. — Но с тия викове сигурно го събуди, Билан. Върви при него… но ескортът ти да остане тука.

Това го изненада.

— Но тия са на Маток…

— Заповед на Леоман. Никой от оазиса не може да влезе в лагера.

Коураб се намръщи, кимна и махна на спътниците си.

— Не се засягайте, приятели. Моля ви.

И без да дочака реакцията им, скочи от коня и забърза към шатрата на Леоман.

Бойният главатар стоеше пред входа на шатрата и пиеше от един мях. Беше без броня, облечен само в тънка ленена риза. Коураб спря пред него.

— Много имам да ти разправям, Леоман от Флейлс.

— Давай — отвърна Леоман и обърса уста.

— От всичките ти вестоносци само аз се добрах до Ша’ик. Чувствата й са се променили — сега заповядва ти да поведеш утре Армията на Апокалипсиса. Иска ти, а не Корболо Дом да ни поведе към победата.

— Виж ти — изръмжа главатарят и извърна очи. — Убийците на напанеца са между нас и Ша’ик, нали?

— Да, но няма да посмеят да посегнат на цялата ни сила — ще са луди, ако опитат.

— Вярно. И Корболо Дом го знае…

— Той още не е уведомен за смяната — във всеки случай не беше, когато тръгнах. Макар че Ша’ик нареди да се яви при нея…