Стивън Ериксън - Дом на вериги

„Но най-напред трябва да се справя с по-непосредственото предизвикателство — да се измъкна жив от този стан.“

Поколеба се за миг при входа, опипа с всичките си сетива мрака отвън. Разбра, че пътят е чист — поне следващите му петдесет крачки, — и затича.

Повъртя за сетен път жълъда между пръстите си, пъхна го в гънките на пояса си и изпълзя като змия на открито.

— О, бездушните ръце на Гуглата да…

Песента прокънтя като далечен тътен през костите му и никак не му хареса. Още по-лошото бе, че там, в оазиса пред него, се бяха пробудили такива сили, че дори той, непрактикуващият магия, ги усещаше в кръвта си като огън.

Калам Мекхар отново огледа двата си дълги ножа и ги прибра в каниите. Изкушението да задържи изваден ножа отатарал беше голямо — щеше да надвие всяка магия, хвърлена срещу него. „Но ефектът е двупосочен, нали?“

Огледа се. Звездната светлина бе някак странно приглушена. Заизмъква от паметта си всичко, което можеше, от видяното от укритието му през деня. Палми, с призрачни стволове, израснали над спечената кал и срязаната отвесно скала. Останки от корали, кошари и пастирски колиби. Ивици песъчлива земя, осеяна със сухи листа и черупки. Същите си бяха.

Тръгна напред.

Не беше трудно да различи ъгловатите очертания на постройките, ниски и схлупени, което намекваше, че не са нищо повече от кирпичени основи, с издигнати над тях стени от платнища, тръстика и плет. Обитавани значи.

Далече вдясно като сиво петно се открояваше странната гора от каменни дървета. Беше помислил в началото дали да не подходи през нея, но там витаеше нещо злокобно и враждебно и той подозираше, че гората не е толкова пуста, колкото изглежда.

Приближи се крадешком към добре отъпкания път между колибите и за миг зърна мълниеносно движение — нещо прелетя отляво надясно през пътя. Калам залегна. Появи се втора фигура, след нея — трета, четвърта и пета.

„Ръка. Е, кой в този лагер ще организира убийците си в Ръце?“ Изчака още няколко мига, след което продължи. Стигна до мястото, където бяха минали убийците, и крадешком тръгна след тях. Петимата се придвижваха на седем крачки един от друг. С две повече, отколкото щеше да е при Ръка на Нокътя. „Проклятие, нима Котильон го е подозирал? Това ли искаше да му потвърдя?“

„Ястребови нокти.“

Седем или пет, за Калам беше без значение.

Силуетът на последния се открои пред него. Носеше по себе си неща с вложено в тях заклинание, от което фигурата му бе замъглена и смътна. Беше облечен в тъмносиви, плътно прилепнали по тялото дрехи, с мокасини, ръкавици и придърпана качулка на главата. В ръцете му лъщяха две черни ками.

Не просто патрул значи. Тръгнали бяха на лов.

Калам пристъпи безшумно на пет крачки от мъжа и скочи напред.

Дясната му ръка рязко замахна и го сграбчи за устата и челюстта; в същото време лявата се лепна от другата страна на главата. Рязко извиване и вратът изпращя.

В кожената му ръкавица плисна бълвоч, но Калам не отпусна хватката, докато смъкваше тялото. Прекрачи го, избърса ръката си в сивата риза и продължи напред.

След двеста секунди бяха останали само двама. Пътят им ги беше отвел през криволичещите пътеки из стана към руините на някогашен квартал с величествени храмове. Бяха спрели в единия край на големия площад, явно за да изчакат приятелите си.

Калам се приближи към тях, все едно че беше третият ловец в групата. Не му обърнаха никакво внимание — бяха приковали погледи в една от сградите от другата страна на площада. В последния миг Калам извади двата дълги ножа и ги заби в гърбовете на убийците.

Те изпъшкаха тихо и рухнаха на прашните плочи. Ударът по водача на Ръката бе смъртоносен, но Калам беше извил леко втория нож, наведе се над издъхващия и прошепна:

— В случай, че господарите ти слушат, а би трябвало. Поздрави от Нокътя. Ще се видим скоро.

Изтръгна двата ножа, почисти ги и ги прибра в каниите.

Прецени, че целта на ловците е била порутената сграда. Все едно. Нямаше приятели в проклетия стан.

Закрачи крадешком около площада.

В началото на друга задънена уличка се натъкна на три трупа — все млади момичета. Кръвта и раните от нож показваха, че са се съпротивлявали яростно, а двете кървави дири отвеждаха към същия храм.

Калам тръгна по тях, докато не се увери, че продължават през зейналия вход на сградата, и спря.

От широкия вход го лъхна горчивата воня на магия. „Проклятие, това място е било осветено наскоро.“

Отвътре не се чуваше никакъв звук. Той пристъпи още напред и застина до прага.