Стивън Ериксън - Дом на вериги

Имаше само една смущаваща подробност. Странната, едва доловима, ала все по-усилваща се песен. Гласът на самата Рараку. Чудеше се какво ли ще донесе тя в тази обречена нощ. Качулатият беше близо — „Да, лично самият бог“ — и това до голяма степен прикриваше други… присъствия. Но пясъците се раздвижваха, пробудени навярно от появата на Бога на смъртта. Духове и призраци, явно дошли да видят многото смърти, обещани в следващите часове. Странно, но това не го безпокоеше кой знае колко.

„Ще има клане. Поредният апокалипсис сред неспокойните пясъци на Рараку. Както трябва да бъде.“

Според всички външни признаци Л’орик трябваше да е мъртъв. Бяха го издърпали грубо до една от стените на командната шатра и го оставиха там. Бяха изтръгнали ножа от гърба му и сега той лежеше с лице към грубото платно на стената с отворени и като че ли незрящи очи.

Зад него говореше Върховният главнокомандващ на Апокалипсиса.

— Удари по всички, Хенарас, освен по телохранителите ми. Искам всички хубави малки шпиончета да бъдат ударени и избити… И намери Сцилара. Тази кучка изигра последната си игра. Ти, Дърил, вземи още някой и препуснете веднага към адюнктата. Предай й посланието ми — и се постарай никой да не те види. Маток е изкарал воините си. Файил ще направи заклинание да ти помогне. Постарай се да убедиш Тавори да изтегли убийците си, да не й свършат работа за богинята на Вихъра.

— А Леоман от Флейлс? — попита някой.

— Четвърта рота с Файил ще тръгне тихомълком след една камбана. Леоман няма да се добере до нас, нито до армията. Ефрейтор Етюми, искам те на един хвърлей от Фебрил — кучият му син се крие на обичайното място. Е, нещо да пропускам?

— Страхът ми се усилва — промърмори Хенарас. — Става нещо… в Святата пустиня. Усещам и че насам идат ужасни сили…

— Нали точно затова ни трябва адюнктата с проклетия й меч. В достатъчна безопасност ли сме тук, Хенарас?

— Така мисля. Преградите, които изтъкахме с Камъст и Файил около шатрата, могат да спрат и бог.

— Това твърдение може и да бъде оспорено — изръмжа Корболо Дом.

Добави и още нещо, но странният къркорещ звук точно зад стената на шатрата пред Л’орик заглуши гласа му. От другата страна в платното плисна нещо влажно и последва въздишка — чу я само Л’орик. След това в основата на стената задраха нокти. От отвора надникна четириоко и неописуемо грозно лице.

„Братко, не изглеждаш добре.“

„Външността лъже, Сивожаб. Ти например никога не си изглеждал по-хубав.“

Демонът се пресегна и сграбчи Л’орик под мишницата. После започна да го тегли навън на пресекулки. „Увереност. Разсеяни са. Разочарование. Изядох само двама пазачи, преградите спят и пътят ни назад е чист. Идват неща. Доста злокобни. Откровеност. Признавам страх и съветвам… двамата да се скрием.“

„За известно време — да, ще направим точно това. Намери ни скривалище, Сивожаб.“

„Разбира се. Намирам.“

„След това ме оставяш там, а ти се връщаш при Фелисин. Убийци са излезли на лов…“

„Радост.“

Касанал беше някогашен шаман на племето Семк, но сега убиваше по заповед на своя господар. И това му доставяше удоволствие, макар да си признаваше, че предпочита да убива малазанци вместо местни. Добре поне че жертвите му тази нощ нямаше да са Семк — трудно щеше да е за него да избива свои съплеменници. Но това не изглеждаше вероятно. Корболо Дом едва ли не беше осиновил последните оцелели от клановете, които се бяха сражавали с него и Камъст Релой в Кучешката верига.

А и тези двете бяха само жени, и двете — слугини на онзи касапин Бидитал.

В момента лежеше неподвижно в края на поляната и ги наблюдаваше. Едната беше Сцилара и Касанал знаеше, че господарят му ще остане доволен, като се върне с отрязаната й глава. Другата също му беше позната — беше я виждал с Ша’ик и Леоман.

Също така беше ясно, че двете се крият и че най-вероятно са главните агенти в кроежите на Бидитал.

Той бавно вдигна дясната си ръка и с два бързи жеста отпрати четиримата си подчинени по фланговете, за да обкръжат двете жени. След това замърмори тихо заклинанието, плетеница от древни слова, която заглушаваше звуците, вливаше умора в жертвите и затъпяваше всичките им сетива. И се усмихна, щом видя как главите им клюмнаха едновременно.

Касанал се надигна от скривалището си. Необходимостта да се крие беше отминала. Пристъпи на поляната и четиримата му събратя от Семк го последваха.

Запристъпваха с извадени ножове.