Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Тук, долу — каза приклекнал Делъм. — Още по-долу. Чети тук, Карса Орлонг.

— Тъмно е, Делъм Торд, но ще се опитам. А, да. Това са… имена. „Дадох тези нови племенни имена, имена, дадени от моя баща за синовете му.“ Има списък. „Барид, Санид, Фалид, Урад, Гелад, Манид, Ратид и Ланид. Това ще са новите племена…“ Много тъмно стана вече за четене, Делъм Торд… А и нямам желание — добави той, изведнъж смразен. — От паяк са нахапани тези мисли. От треска са изкривени в лъжи.

— Фалид и Ланид са…

Карса се изправи.

— Стига, Делъм Торд.

— Името на Икариум е съхранено в нашите…

— Престани! — изръмжа Карса. — Капка смисъл няма в тези думи!

— Щом казваш, Карса Орлонг.

Захапката се появи откъм някаква още по-тъмна цепнатина.

Делъм я посочи.

— Тялото на онзи, който е издълбал това, лежи вътре.

— Където е допълзял, за да умре — изсмя се презрително Карса. — Да се връщаме при Байрот. Конете може да се подслонят тук. Ние ще спим навън.

Двамата се обърнаха и закрачиха към изхода. Захапката се задържа още миг до купчината камъни. Очите му блестяха в тъмното.

След две нощи тримата спряха конете над долината на Сунид. Планът да подмамят след себе си ратидски преследвачи се бе провалил, защото последните две села, на които се натъкнаха, отдавна бяха изоставени. Пътеките бяха обрасли, а дъждовете бяха отмили въглените от дупките на огнищата и в земята бяха останали само черни, обрамчени с червено кръгове.

А сега нашир и длъж по сунидската долина не се виждаха огньове.

— Избягали са — промълви Байрот.

— Но не от нас — отвърна Делъм. — Сунидските села май са същите като ратидските. Това бягство е старо.

— Къде са се дянали? — изсумтя Байрот.

Карса сви рамене.

— На север има други долини на Сунид. Над десет. И на юг също. Това не ни засяга. Освен че няма да съберем повече трофеи, докато не стигнем Силвърлейк.

Байрот размърда рамене.

— Главатарю, като стигнем Силвърлейк, набегът ни под колелото ли ще е, или под слънцето? Тия пътеки са непознати. Принуждават ни да вървим бавно в тъмното.

— Истина е, Байрот Гилд. Набегът ни ще е денем. Е, да слезем в долината и да си намерим място за бивак.

Когато стигнаха на равното и си намериха удобно място за бивак, звездното колело бе извървяло четвъртина от пътя си. Псетата бяха хванали няколко скални заека и Делъм ги одра и ги набучи на шишове, докато Байрот палеше огън.

Карса се погрижи за конете и се върна при двамата си спътници край огнището. Седяха и мълчаливо чакаха месото да се опече; то цвърчеше и миришеше вкусно — странно непозната след толкова дни сурова храна миризма. Карса едва сега осъзна колко е уморен.

Щом зайците се опекоха, тримата започнаха да ядат, все така мълчаливо.

— Делъм ми каза за думите, написани в пещерата — рече Байрот, когато свършиха.

Карса изгледа Делъм с яд.

— Делъм Торд ти е рекъл неща, които не е трябвало. Онова в пещерата са брътвежи на луд. Нищо повече.

— Премислих ги — настоя Байрот. — И вярвам, че в тези брътвежи се крие истина, Карса Орлонг.

— Нелепа вяра, Байрот Гилд.

— Не мисля така, главатарю. Имената на племената — съгласен съм с Делъм, че между тях има имена на наши племена. „Урад“ е твърде близо до „Урид“, за да е случайно, особено след като други три са непроменени. Вярно, едно от тези племена вече е изчезнало, но дори нашите легенди шептят за времена, когато племената са били повече. А ония думи, които не си знаел, Карса Орлонг? „Големи села“ и „жълта кора“…

— Не тези бяха думите!

— Вярно. Но това е най-близкото, до което стигна Делъм. Карса Орлонг, ръката, изписала онези думи, е била от място и време, когато езикът на Теблор е бил, ако не друго, по-сложен от сега.

Карса се изплю в огъня.

— Байрот Гилд, дори това да е истина, все пак трябва да попитам: каква стойност има тя за нас сега? Да не би да сме паднал народ? Това не е откровение. Всички наши легенди говорят за век на слава, отдавна отминал век, когато сто герои са крачили сред Теблор, герои, пред които дори дядо ми Палк би приличал на момче пред мъже…

Лицето на Делъм, осветено от пламъците на огъня, беше намръщено.

— И точно това ме тревожи, Карса Орлонг — каза той. — Легендите и техните приказки за слава — те описват век не много по-различен от нашия. Да, повече герои. По-велики подвизи. Но същината е една. В начина, по който сме живели. Всъщност често изглежда, че самата цел на тези приказки е да дадат указание. Начин на поведение, правилния начин да бъдеш Теблор.