Стивън Ериксън - Дом на вериги

Погледна куцащата след тях кучка. Захапката вървеше до нея и той си помисли, че може да е самката му. Доволен бе от решението си да не я убият.

Леденият въздух потвърждаваше, че се изкачват по-нависоко. Сунидската територия бе още по-високо и отвеждаше до източния край на стръмнината. Палк беше казал, че само един проход пресича стръмнината, белязан от поток, вливащ се в Силвърлейк. Спускането било коварно. Палк го беше нарекъл Прохода на костите.

Пътеката започна да лъкатуши като змия между пропуканите от зимите скални грамади и нападали дървета. Не можеха да видят върха, на шестстотин стръмни крачки нагоре.

Слязоха от конете. Карса вдигна трикраката кучка, нагласи я върху широкия гръб на Хавок и я върза. Конят не възрази дори когато Захапката се приближи и тръгна до него.

Слънцето къпеше склона в златна светлина. Стигнаха на стотина крачки от билото, до широка скална издатина, която сякаш минаваше — през рехава гора от чворести, огънати от ветровете дъбове — покрай цялата долина. Делъм огледа терасата вдясно и каза:

— Виждам някаква пещера. Ей там, зад ония нападали дървета, където скалата се издува.

Байрот кимна и рече:

— Изглежда достатъчно голяма да подслони конете, Карса Орлонг, ако ще почваме да яздим нощем.

— Съгласен.

Делъм поведе по терасата. Захапката затича покрай него, забави пред входа на пещерата, присви се и запристъпва предпазливо напред.

Уридските воини спряха и зачакаха да видят дали псето ще настръхне — сигнал за присъствието на сива мечка или друг хищник. След дълга пауза — Захапката почти лежеше на земята — кучето най-сетне се изправи, хвърли им един поглед и заситни навътре.

Нападалите дървета осигуряваха естествена преграда, скриваща пещерата от долината долу. Част от скалата беше рухнала и грамадата камъни също отчасти затулваше входа.

Байрот започна да разчиства пътеката, за да преведе конете. Делъм и Карса тръгнаха навътре след кучето.

Зад купчината срутили се камъни подът се изравняваше, покрит с килим от сухи листа. Светлината на залязващото слънце нашарваше с жълти петна едната стена и плътните редове всечени в нея глифове. В центъра на пещерата имаше струпани на пирамида камъни.

Захапката не се виждаше никакъв, но кучешките следи прекосяваха пода и се губеха в мрака отзад.

Делъм пристъпи напред, примижа срещу един глиф и каза:

— Този кръвен знак не е ратидски. Нито сунидски.

— Но думите под него са на Теблор — каза Карса.

— Стилът е много… натруфен — намръщи се Делъм.

Карса започна да чете на глас:

— „Аз изведох семействата, що оцеляха. Надолу от горните земи. През скършените жили, що кървяха под слънцето…“ Скършени жили?

— Лед — каза Делъм.

— Който „кърви“ под слънцето, аха. „Бяхме съвсем малко. Кръвта ни бе мътна и щеше да помътнее още. Разбрах нуждата да разбия това, което бе останало. Защото Т’лан Имасс все още бяха близо, разярени и озверели от безжалостното си клане.“ — Карса се навъси. — Т’лан Имасс? Не ги знам тия две думи.

— И аз — отвърна Делъм. — Някое вражеско племе навярно. Продължи да четеш, Карса Орлонг. Твоето око е по-бързо от моето.

— „И тъй, откъснах мъж от жена. Дете от родител. Брат от сестра. Нови семейства създадох и ги отпратих. Всяко в различна посока. Провъзгласих Законите на изолацията, както ни бяха дадени от Икариум, когото бяхме подслонили веднъж и чието сърце се изпълни със скръб, като гледаше какво е останало от нас. Законите на изолацията щяха да са нашето спасение, да прочистят кръвта и да укрепят чедата ни. Към всички, които ще дойдат след нас, и към всички, които ще прочетат тези слова — това е моето оправдание…“

— Тревожат ме тези думи, Карса Орлонг.

Карса му хвърли поглед през рамо.

— Защо? Те нищо не означават за нас. Бълнувания на някакъв си старец. Толкова много думи — да изсече всички тези букви са му трябвали години, а само луд би направил такова нещо. Луд, който се е заровил тук, прогонен от хората си…

Делъм го изгледа с присвити очи.

— Прогонен ли? Може би си прав, главатарю. Чети още — да чуем какво му е оправданието и сами да отсъдим.

Карса сви рамене и пак се обърна към каменната стена.

— „За да оцелеем, трябва да забравим. Тъй ни рече Икариум. Онези неща, които са ни сполетели, онези неща, които ни размекнаха. Трябва да ги изоставим. Трябва да разрушим своите…“ — не я знам тази дума — „… да строшим всеки камък, та да не остане доказателство какво сме били. Трябва да изгорим своята…“ — и тази не я знам — „… и нищо освен пепел да не оставим. Трябва да забравим своята история и да подирим само най-древните си легенди. Легенди, разказващи за време, когато сме живели просто. В горите. С лов, с вадене на риба от реките, с гледане на коне. Когато законите ни са били закони на разбойника, на убиеца, когато всичко се е измервало със замаха на меча. Легенди, мълвящи за кръвни вражди, за убийства и насилия на жени. Трябва да се върнем към онези ужасни времена. Да изолираме кръвните си потоци, да изтъчем нови, по-малки мрежи на родство. Нови нишки трябва да се родят от насилие, че само с насилие те ще са редки и случайни. За да пречистим кръвта си, трябва да забравим всичко, което бяхме, и да преоткрием какво сме били…“