Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Главатарю — измърмори Делъм. — Глутница е. Бурята я е подкарала. Не са ни надушили, но слухът им е остър.

— Не мислиш ли, че щяха да завият, ако ни бяха чули? — попита Карса.

— Делъм, при тия гръмове и рев нищо не са чули — изсумтя Байрот.

Делъм поклати глава.

— Има високи звуци и ниски звуци, Байрот Гилд, и всеки от тях си върви по свое течение. — Обърна се към Карса. — На въпроса ти, главатарю, отговорът е този: сигурно не, ако не са сигурни дали сме уриди, или ратиди.

Карса се ухили.

— Още по-добре. Заведи ме при тях, Делъм Торд. Отдавна го мисля това за ратидските псета. Заведи ме при тях и си дръж ножовете подръка.

Хавок и другите два коня бяха вдигнали глави и гледаха нагоре по склона, наострили уши.

След миг колебание Делъм сви рамене, присви се и тръгна през дърветата. Карса го последва.

Двайсетина крачки нагоре склонът стана по-стръмен. Нямаше пътека, нападалите дървета затрудняваха и забавяха крачките им, но пък дебелият влажен мъх правеше придвижването на двамата воини на Теблор съвсем безшумно. Излязоха на равна полянка, около петнайсет крачки широка и десет в дълбочина, с висока напукана канара от другата страна. Няколко дървета се бяха облегнали на скалата, посивели и изсъхнали. Делъм ги огледа и понечи да тръгне към запълнения от сипей процеп в левия край, през който беше минавал дивеч, но Карса го хвана за ръката и се наведе към него.

— Колко напред са?

— Петдесет удара на сърцето. Още имаме време да се изкатерим…

— Не. Заставаме тук. Вземи издатината вдясно и си приготви ножовете.

Делъм го погледна объркано, но направи каквото му казаха. Издатината беше тесен корниз по средата на скалата. След няколко мига младият воин се озова там.

Карса тръгна към пътеката на дивеча. Отгоре беше паднал изсъхнал бор и той го бутна силно. Дървото не помръдна. Карса бързо се качи на него, опря стъпала в клоните и се завъртя към равното; пътеката на дивеча бе на ръка разстояние вляво, дънерът и канарата бяха зад гърба му.

Зачака. От позицията си не можеше да види Делъм, освен ако не се наведеше напред, което като нищо можеше да наруши равновесието на дървото и то да го понесе надолу с оглушително и сигурно фатално търкаляне. Тъй че трябваше да разчита, че Делъм ще схване намерението му и ще направи каквото трябва в подходящия момент.

По сипея затрополиха камъни.

Кучетата слизаха.

Водачът на глутницата нямаше да е първи. Най-вероятно втори, на безопасни една-две крачки зад съгледвача.

Първото псе се свлече покрай позицията на Карса сред порой от камъни, клони и пръст, инерцията го отнесе на пет-шест крачки долу на равното и то спря и вдигна муцуна да подуши въздуха. С настръхнала козина, запристъпва предпазливо към ръба на равното.

Друго куче заслиза по пътеката, по-едър звяр; трошлякът, който смъкваше, беше повече. Щом нашарената му с белези глава и рамене се показаха, Карса разбра, че е водачът на глутницата.

Животното стигна на равното.

Точно когато съгледвачът започна да обръща глава.

Карса скочи.

Сграбчи водача за врата, смъкна го долу, извъртя го на гръб; лявата му ръка го стисна за гърлото, дясната хвана здраво ритащите предни крака точно над лапите.

Кучето се замята отчаяно, но Карса го държеше здраво.

Още кучета се изсипаха от процепа, после се пръснаха настрана, обзети от внезапна тревога и объркване.

Ръмженето на водача премина в жално квичене.

Свирепите зъби се бяха впили в китката на Карса, но той успя да измести задавящата хватка по-нависоко под челюстта на кучето. Животното се загърчи, но вече беше загубило и двамата го знаеха.

Както и останалите от глутницата.

Най-сетне Карса вдигна глава да огледа обкръжилите го псета. И щом вдигна глава, всички отстъпиха назад. Всички освен едно. Млад рунтав мъжкар, който се приведе ниско и запристъпва напред.

Два от ножовете на Делъм изсвистяха и се забиха в звяра — един в гърлото, друг в дясното му рамо. Другите от глутницата се отдръпнаха още.

Водачът им беше замрял под Карса. Оголил зъби, воинът бавно се наведе, докато бузата му не опря в челюстта на псето. И зашепна в ухото на звяра:

— Чу ли смъртния му вик, приятелю? Беше твоят съперник. Трябва да си доволен, нали? Сега ти и глутницата ти сте мои. — Докато говореше, тихо и успокояващо, бавно отпусна хватката си на гърлото на кучето. След миг се отпусна назад, премести тежестта си встрани, издърпа съвсем ръката си и пусна краката на псето.

Звярът бавно се надигна.