Стивън Ериксън - Дом на вериги

Байрот се появи и кимна на Карса.

Жената на вожда въздъхна и махна с ръка на щерка си да излезе напред.

— Не — рече Карса.

Жената спря объркана.

— Но… няма ли да искаш дете от това дете? Първата ти ще получи най-много семе…

— Така е. Ти обаче да не си минала родилната възраст?

След дълго мълчание тя поклати глава и прошепна:

— Карса Орлонг… искаш съпругът ми да те прокълне… кръв ще изгори върху каменните устни на самия Имрот.

— Сигурно. — Карса слезе от коня и пристъпи към нея. — Хайде, заведи ме в къщата си.

Тя се дръпна.

— Къщата на моя съпруг? Главатарю… не, моля те, да изберем друга…

— Къщата на мъжа ти — изръмжа Карса. — Свърших с приказките. Ти също.

Час оставаше до мръкване, а Карса вече водеше към къщата последната от наградите си — щерката на вожда. Не им беше дотрябвало кръвното масло на тримата с Байрот и Делъм. Байрот твърдеше, че това е доказателство за уридското мъжество, макар Карса да подозираше, че честта по-скоро се пада на усърдието и отчаяната изобретателност на ратидските жени. Последните няколко бяха направо безмилостни с тримата воини.

Вкара младата жена в сумрачната къща, тръшна вратата и пусна мандалото. Тя се обърна към него, килнала с любопитство брадичка.

— Мама каза, че си бил удивително нежен.

Той я изгледа. „Като Дейлис е, но и не е. Няма я тъмната жилка у тая. Това е… разлика.“

— Смъквай си дрехите.

Тя бързо се измъкна от кожената риза.

— Ако бях първата, Карса Орлонг, семето ти щеше да хване корен. Такъв е този ден в колелото на времето ми.

— Щеше ли да се гордееш?

Тя замълча, изгледа го стъписано и поклати глава.

— Вие избихте всички наши деца, всички старци. Векове ще изтекат, докато селото ни се съвземе, а може и да не се съвземе. Гневът на воините ни може да ги обърне един срещу друг и срещу нас, жените… ако избягаш.

— Бягство? Лягай там долу, където легна майка ти. Карса Орлонг не се интересува от бягство. — Пристъпи и застана над нея. — Воините ви няма да се върнат. Животът на това село свърши и в много от вас семето на Урид ще хване корен. Идете там, всички, да живеете при моя народ. А ти и майка ти идете в селото, в което съм роден. Чакайте ме. Гледайте децата си, моите деца, като уриди.

— Дръзки са ти претенциите, Карса Орлонг.

Той започна да смъква кожените си дрехи.

— Виждам, не са само претенции. Значи няма да ни трябва кръвно масло.

— Ще си го спестим двамата с теб кръвното масло. За връщането ми.

Очите й се разшириха. Тя се отпусна на постелята и го попита тихо:

— Не искаш ли да знаеш името ми?

— Не — изръмжа той. — Ще те наричам Дейлис.

И не видя срама, залял младото красиво лице. Нито усети чернилката, която вляха думите му в душата й.

В нея, както и в майка й, семето на Карса Орлонг хвана корен.

Късна буря се беше спуснала от планинските висини и бе погълнала звездите. Короните на дърветата се тресяха от вятъра, който ревеше бясно над главите им, но между стволовете цареше странен покой. Проблясваха мълнии, но тътенът на гръмотевицата се бавеше.

Яздиха около час в тъмнина, после намериха стар бивак близо до дирята, оставена от лова. Ратидските воини бяха станали непредпазливи в яростта си, твърде много следи от преминаването си бяха оставили. Делъм прецени, че точно в тази група има дванадесет възрастни и четирима младоци на коне, може би третина от цялата воинска сила на селото. Кучетата им вече се бяха пръснали, обикаляха сами на глутници и нито едно не вървеше с групата, вече преследвана от уридите.

Карса беше доволен. Осите бяха излезли от гнездото си, ала хвърчаха слепи.

Ядоха от вече позавонялото мечешко, после Байрот отново разви мечешкия череп и продължи да заплита каишки, този път около челюстите — стягаше ги здраво между зъбите. Оставените да висят краища бяха дълги ръка и половина. Карса разбра какво тъкми Байрот. Често пъти за такова оръжие се влагаха два, че и до три вълчи черепа — само мъж със силата на Байрот можеше да направи същото с черепа на сива мечка.

— Байрот Гилд, това, което правиш, ще вплете ярка нишка в легендата, която изтъкаваме.

— Не ме интересуват легенди, главатарю — изсумтя Байрот. — Но скоро ще се озовем срещу ратиди на коне.

Карса се усмихна в тъмното, без да отвърне нищо.

Надолу по склона лъхна тих вятър и Делъм изведнъж вдигна глава и прошепна:

— Надушвам мокра козина.

Карса извади меча си и го сложи на земята.

— Байрот. Стой тука. Делъм, вземи си ножовете — меча го остави. — Стана и махна с ръка. — Води.