Джордж Ефинджър - Пленници да не се взимат

— Има ли някаква промяна? — попита генералът.

— Съжалявам, Ваше превъзходителство, но не — отвърна докторът.

— Така и предполагах.

— Вие не сте единственият, Ваше превъзходителство, който живее с надеждата, че един ден болестта ще изчезне от само себе си. Че ще се случи чудо. Но, повярвайте ми, такава надежда няма.

— Да разбирам ли, че не вярвате в чудеса, докторе?

— Нима искате да ви дам фалшива надежда? — отвърна докторът. — Да, макар и рядко, случва се на по-ранен стадий болестта да мине в ремисия, има дори случаи на пълно излекуване. Но никога, през цялата ми практика не съм наблюдавал някой да се излекува от толкова напреднал стадий, като вашия.

За първи път научавах за болестта на генерала. Винаги съм мислел, че човешките слабости са му чужди.

— Значи смятате, че няма надежда нещата да се променят? — попита генералът.

— Простете моята откровеност, но е точно така.

Генералът се изсмя с вледеняващ смях.

— Имах и други лекари преди вас. Те ми казваха това, което си мислеха, че аз искам да чуя от тях. Сега сигурно съжаляват, че не са били искрени като вас. И все пак, докторе, ако оставим настрана чудесата — не съществува ли някакъв метод? Лазерна хирургия? Радиолечение? Химични препарати, които да преследват тези клетки-предатели и да ги унищожат до крак? Нещо, което да ме изчисти от тях?

Докторът шумно си пое дъх.

— Ваше превъзходителство, какво искате от мен?

— Проостете ми, докторе — отвърна след кратка пауза генералът. — Не че не ви вярвам. Искам само да съм сигурен, че не сме пропуснали и най-малкият шанс.

— Ще направя всичко възможно, да облекча от страдания последните ви дни — отвърна докторът.

— Да, благодаря ви.

Миг по-късно докторът излезе, хвърли ми празен поглед и продължи по коридора. Последвах го в приемната и поканих консул-президентът на Мустазафин. Влязох след него в кабинета на генерала и заех мястото си зад бюрото.

— Ваше превъзходителство — поде консул-президентът. — Имам честта да представя сто и двадесетте народа на моя свят. Изпратен съм тук, да ви помоля да контролирате вашите окупационни сили. Може би не са ви известили, че нашият свят доста отдавна капитулира пред армиите на империята. Сложихме оръжие без никакви условия. Но въпреки това, вие и досега продължавате да избивате нашите жители. Изпратен съм с апел да преустановите това безсмислено унищожение. Моля за милост.

— Не мога да си позволя лукса да ви помилвам — отвърна мрачно генералът. — Вие не разбирате моето положение. Винаги има огнища на съпротива, райони на партизанска война, върлуващи банди, готови да съботират новия ред. Моята задача е да издирвам тези клетки, тези семена на корупция и смърт, да ги изкоренявам или смазвам. Не го ли сторя, те ще растат на воля, ще метастазират и някой ден могат да заплашат империята.

— Но всеки ден загиват невинни хора!

— Те не са невинни — отвърна с уморен глас генералът. — Аз ще ги изпепеля, до последния човек.

Той вдигна ръка и ми сигнализира, че аудиенцията е приключила.

Приближих се към консул-президентът, но в този миг той се изправи на крака и изкрещя:

— Вие сте безумец! Вие сте чудовище! Вие сте убиец…

Наложи се да използвам сила, за да насоча президента към изхода. Затворих вратата и се обърнах към генерала. Той гледаше с празен поглед мониторите.

— Още колко остава? — чух го да пита с отпаднал глас. Въпросът, доколкото разбирах, не беше отправен към мен.

© 1990 Джордж Алек Ефинджър

© Юлиян Стойнов, превод от английски

George Alec Effinger

No Prisoners, 1990

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1034]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46