Ги Шантпльор - След раздялата

Изведнъж необясним гняв ме обхвана срещу Фелисиен Шантрев… Ненавиждах го, задето имаше вашия глас, задето ми напомняше за вас… Ненавиждах го и за това, което беше самият той.

— Продължавате ли да обичате тази неблагодарна жена, която не ви обича? — запитах внезапно.

Той прошепна:

— Да, все още я обичам.

— Струва ми се, че когато човек обича искрено една жена, с любов, която заслужава да бъде споделена, не би изпитвал никакво удоволствие да гледа другите жени…

— О, да, човек не намира никакво удоволствие, това е вярно. Много по-вярно, отколкото вие мислите… и отколкото мислех аз самият.

— Тогава се учудвам — отвърнах иронично, — че желаете някой чародеен лъч да ме освети, за да ме видите по-добре в нощта… При това струва ми се, че през деня, когато лъчите са в изобилие, вие ме гледахте достатъчно. И наистина, освен ако между мен и тази черноока жена не съществува удивителна прилика, намирам, че вие я обичате по доста особен начин!

Отгатнах, че той се усмихва.

— Знаете ли, и този път едва ли подозирате, че казвате самата истина… Приликата между вас и тази, която обичам, е изумителна!

— И тя ли е червенокоса?

— И тя е червенокоса…

— И намирате ли, че това е хубаво?

— Не зная… Обожавам косите й, техния цвят, тяхното ухание, едрите копринени вълни…

— И тя ли е ниска като мен?

— Да, не е по-висока от вас.

— И не намирате ли, че това е грозно? Той се засмя.

— Не, разбира се, тъкмо това ми харесва… От нейното малко и крехко тяло се излъчва особена сладост… Тя сякаш принадлежи към някаква друга, изтънчена раса, сякаш е шедьовър на природата. Струва ми се, че обичам някоя фея…

— Тази лоша жена е много щастлива! — възкликнах аз.

— Щастлива, защо?

— Щастлива… задето я описвате с толкова нежни изрази.

Не зная защо, но като че ревнувах… Мислех си, Северен, че вие никога не сте ми казвали такива думи и че бих била щастлива да ги чуя от вашата уста.

— Но защо — подзе Фелисиен Шантрев — наричате личността, за която говорим, „тази лоша жена“?

— Не зная… — отвърнах стеснително. — Наричам я така, защото, доколкото предполагам, тя не ви обича…

— Дори и да е така, в това няма нищо лошо. Любовта не е въпрос на воля.

— Може би тя обича друг? — подметнах аз.

— О, не казвайте това! — извика той.

— Нима никога не сте допускали тази възможност?

— Мислил съм… Това е нещо, за което мисля непрекъснато. Това е най-големият ми страх, а понякога и най-голямото ми отчаяние. Не, тя не е лоша… тя е добра, мила… тя е очарователно наивна като децата. Но не ме обича, това е всичко… А трябваше да се постарая да я накарам да ме обикне!

— Но струва ми се, че… — започнах живо аз.

— Какво ви се струва… кажете? — настоя Фелисиен Шантрев.

Бях се изчервила, но той не можеше да ме види.

— Струва ми се — продължих храбро, — че все пак някой би могъл да ви обикне…

— Вие сте много мила… Благодаря ви! И друг път са ми казвали нещо подобно, но тези думи не са ми доставяли удоволствие.

— Искам да кажа — обясних аз, — че е вероятно вашата избраница да ви обикне… Естествено, ако не обича някого другиго.

— Благодаря ви още веднъж… — повтори той подигравателно.

— Но може би и вие самият вече сте престанали да я обичате?

— Защо? От какво съдите за това?

— Може би — продължих — някоя висока тъмнокоса жена например ще ви накара да я забравите…

Той се засмя.

— Колко просто ви изглежда всичко! После продължи с променен глас:

— Не, не е лесно човек да престане да обича, Фридолин, особено когато е влюбен пламенно, дълбоко, с цялата си душа… И тази „лоша жена“, както вие я наричате, я обичам такава, каквато е. Все пак опитах се да я забравя, но не съм сигурен дали бях напълно искрен в тези си опити… Сега виждам, че никога не ще успея да изтръгна нейния образ от сърцето си, от живота, където тя, макар и съвсем малка, зае толкова голямо място… Обичам я безумно! За да бъда обичан от нея, за да я притежавам, — нищо не би ме спряло… Способен съм на всичко, дори и на безкрайно търпение… О, ако знаете, Фридолин, как я обичам и колко ще сме щастливи, ако и тя ме обикнеше! Ще я водя из най-хубавите и приказни страни на света, ще й свия най-топлото гнездо в моята родна къща! Тя ще бъде само моя и аз ще й дам цялото щастие, което човек може да постигне на този свят… О, аз ще я чакам! Ще бъда неин господар и ще правя всичко, каквото тя пожелае… Ще забравя миналото и бъдещето, всички стремежи, всички усилия и съжаления, щом моята глава се опре до сърцето й…