Ги Шантпльор - След раздялата

Кастелжанти, 19 ноември

След четири дни ще се венчавам. Бялата булчинска рокля вече е почти готова.

Годеникът ми ще дойде едва в деня на сватбата.

Странно, защо няма никакво желание да ме види?… Започвам да мисля, че не ме обича.

Госпожа Глориет ме успокоява, както може.

— Той смята, че е негов дълг да се ожени за вас… Не зная защо, но си личи, че се счита принуден от обстоятелствата на тази постъпка… А мъжете не обичат да се чувствуват „принудени“, дори и когато се подчиняват на пресилени и болезнени предразсъдъци… Но бъдещето ви принадлежи.

Тя се старае да ми дава и полезни съвети:

— Мила моя, известно ми е, че той ви смята за голяма кокетка. Докато минавахте за госпожа Глориет, това нямаше значение. Госпожа Глориет, омъжена жена, вдовица, можеше спокойно да се покаже любезна, весела, закачлива, но едно младо момиче!… При това не забравяйте, че Бухала никога не е общувал с млади момичета. Вашето предизвикателно и свободно държане навярно го е поразило… Тъй като е живял дълго с майка си, той трябва да има нейните възгледи и сигурно е имал съвсем друга представа за младите момичета. Недейте забравя, че неприятно сте го изненадали с поведението си. Затова сега се налага да бъдете смирена съпруга, а дори сдържана и хладна, за да го накарате изведнъж да промени мнението си за вас.

Не отговорих нищо, защото този съвет ми се стори малко странен и обиден. Наистина понякога госпожа Глориет проявява липса на такт!

Не зная доколко нейната благосклонност към мен е искрена, но ми се струва, че може би несъзнателно тя се радва, задето годеникът ми не гори от желание да бъде при мен… О, тя може да бъде спокойна! Наистина по природа съм обичлива, нежна, доверчива и искрена… Аз съм винаги склонна да вярвам, че ме обичат… Но работата е там, че имам много повече гордост, отколкото може да се предполага. Само че си припомням някои неща и не мога да допусна, не мога да повярвам…

Тогава, след като съм била много сърдита, след като съм си казвала: „Не искам да се омъжа за него, ненавиждам го!“, изведнъж се усмирявам.

„Отсъствието е най-голямото зло…“ Може би когато дойде краят на това зло, ще се оправи и всичко друго.

Кастелжанти, 22 ноември, полунощ

Утре се венчавам.

Имението Прийоре не е още съвсем готово, за да ме приеме… Веднага след венчавката ще отидем в Кларанс ле Тур… Изглежда, че Вилата с върбите е моя… Северен ми я подарява. Там бе занесен чеизът ми, новите ми рокли, изобщо всички неща, които ще са ми нужни в новия живот… Другите са все още тук. Госпожа Глориет ще има грижата да ги изпрати в Нормандия. В един куфар съм наредила грижливо всичко, което носех в моминството си и което не ще нося вече. Не можах да не се развълнувам при мисълта, че тези вещи ще бъдат извадени от госпожа Северен Жувенел; а не от Фридолин Десли.

Годеникът ми пристигна вечерта. Госпожа Глориет присъствува още на първата ни среща и оттогава не ни остави нито за миг сами. Тя твърди, че така било прието в здравите провинциални семейства и ме уверява с усмивка:

— Не бива да скандализираме Бухала!

Трябва да призная, че Северен е любезен и добър, много по-любезен, отколкото в писмата си, но все пак… О, колко жалко, че госпожа Глориет държи да изпълнява и най-смешните изисквания на приличие!

Същата вечер облякох булчинската си рокля, за да я изпробвам за последен път. В косите си, блестящи и огнени, поставих портокаловите цветове… И така нагласена, се погледнах внимателно в огледалото… Гледах се безпристрастно, като че гледах някаква чужда за мен жена.

Дългата гъвкава рокля стоеше добре на дребната ми фигура, дори я удължаваше. Както се случва у червенокосите, аз имам извънредно бяла кожа. Косите ми изглеждат недействителни, сякаш изваяни от червеникаво злато, което грее още по-силно до белите цветя и бялата ми рокля. Единствената тъмна нотка сред пламъка на косите и белотата на кожата и дрехата ми са черните ми очи. Струва ми се, че за първи път се харесвам.

Пожелах годеникът ми да ме види така. Той се усмихна и каза:

— Каква белота! Малкото листо е покрито сега със сняг и скреж!

— Като че ли предпочитате листото така, както изглеждаше преди! — прошепнах аз.

Той отвърна:

— Не, мамите се.

Но все пак схванах, че той не беше искрен…

Качих се горе, за да сваля снежнобялата си рокля и оставих годеника си насаме с госпожа Арманд.

Утре се венчавам… Малкото листо очаква вятърът да го отнесе и потръпва, без да знае дали от страх или от надежда. Но няма ли да го сгрее слънцето на любовта?