Анри Шариер - Пеперудата

Комендантът Баро, който имаше толкова нашивки, колкото и полковникът от жандармерията, само че златни, а не сребърни, взе на свой ред мегафона:

— Каторжници, отсега нататък това е начинът, по който ще се обръщат към вас: каторжник този и този или каторжник такъв и такъв номер — в зависимост от номера, който ще ви сложат. Отсега нататък вие се намирате под специалното законодателство и ред на каторгата и решенията относно вас ще се взимат, когато това се налага, от вътрешната система за правораздаване. За различни престъпления, извършени на територията на каторгата, автономните вътрешни съдебни органи могат да ви дадат каквато преценят присъда — от затвор до смърт. Наказанията като затвор или изолатор естествено се прилагат в различни учреждения на територията, подчинена на управата. Служебните лица, които виждате пред себе си, се наричат надзиратели. Към тях ще се обръщате с „Господин надзирател“. След като се нахраните, всеки от вас ще получи по един моряшки сак с каторжническите ви дрехи. Всичко необходимо е предвидено — в Гвиана няма да се нуждаете от нищо друго освен от това, което сме ви дали. Утре ще се качите на „Ла Мартиниер“. Ще пътуваме заедно. Нека това, че заминавате, да не ви отчайва. В Гвиана ще се чувствате по-добре, отколкото в изолаторите тук. Разрешава ви се да разговаряте, да играете, да пушите и да пеете. Докато спазвате реда, нямате основание да се боите от телесни наказания. Ще ви посъветвам да изчакате с разчистването на личните си сметки, докато пристигнем в Гвиана. Надявам се, ще разберете нуждата от сурова дисциплина на кораба. Ако между вас има такива, които смятат, че не могат да понесат пътуването по здравословни причини, нека се обадят в лазарета, където военните лекари, придружаващи конвоя, ще ги прегледат. Пожелавам ви добър път.

С това церемонията приключи.

— Е, Дега, какво мислиш?

— Добри ми Папийон, виждаш, че бях прав, като ти казвах, че най-страшната опасност за нас ще бъдат останалите каторжници. Чу ли го като каза: „Изчакайте да стигнем до Гвиана и тогава разчиствайте личните си сметки.“ Това значи много неща. Кой знае какво клане и какви убийства стават там!

— Не се бой, имай ми доверие.

Открих Франсис Бардака и го питам:

— Брат ти още ли е санитар?

— Да, той не е истински престъпник, а е заточен.

— Свържи се с него колкото се може по-бързо и му поискай да ти намери един скалпел. Ако иска пари, ще ми кажеш колко и ще платя, каквото трябва.

Два часа по-късно притежавах скалпел със здрава стоманена дръжка. Единственият му недостатък беше, че се оказа доста големичък, но при всички положения това си беше опасно оръжие. Седнах в средата на двора до клозетите и изпратих да ми доведат Галяни, защото исках да му върна патрона. Но сигурно беше трудно да го открият сред огромната тълпа от осемстотин души, които бяха изпълнили двора. Откак бяхме пристигнали например, никой не беше успял да мерне нито Жюло, нито Гиту, нито Сузини.

Това наше всекидневие имаше своите предимства. Човек живееше, говореше, принадлежеше към едно ново общество — ако то изобщо можеше да се нарече общество. Имаше толкова много неща да си кажем, да чуем, да направим, че не ни оставаше време да се замисляме. Като гледах как миналото избледнява и минава на втори план по отношение на това, което изживяваме в момента, мислех, че щом пристигнем в Гвиана, най-вероятно почти веднага ще забравим кои сме били, как сме попаднали там и кои са били причините да се провалим и че ще заживеем с единствената мисъл — как да избягаме. Оказа се, че съм сгрешил. Защото преди всичко трябваше да се справим с една друга много по-важна задача — да оцелеем. Къде бяха останали ченгетата, заседателите, процесът, съдиите, жена ми, баща ми, приятелите? Да, те всички бяха тук като живи и имаха своето място в сърцето ми, но в треската на заминаването, във възбудата от големия скок в непознатото, от новите приятелства, от разнообразните запознанства те като че ли бяха загубили предишното си значение за мен. Това, разбира се, беше само повърхностно впечатление. Когато пожелаех, можех да отворя онези вратички в съзнанието си, които водеха към всеки от тях, и те отново щяха да застанат пред мен.

Ето го, Галяни се появи. Водеха го, защото въпреки дебелите си цайси той почти не виждаше. Вече изглеждаше съвсем здрав. Приближи се и безмълвно ми стисна ръката. Рекох му:

— Искам да ти върна патрона. Сега си наред, можеш да си го носиш сам. За мен той беше много голяма отговорност по време на пътуването, пък и кой знае дали в Гвиана ще бъдем близо един до друг и дори дали изобщо ще се видим. Така че най-добре е да си го вземеш обратно. — Галяни ме изгледа с нещастен вид. — Хайде да вървим в клозета и да ти го връщам.