Анри Шариер - Пеперудата

Въпреки това не се сближих с него. Мисълта, че беше убил някаква бедна старица, за да я ограби, ме отблъскваше. Между другото на този Андре страшно му вървеше. По-късно, на остров Сен Жозеф, той успя да убие брат си пред очите на няколко каторжници. Емил ловял риба, изправен върху една скала, и мислел само за риболова. Грохотът на вълните заглушавал всякакви други шумове наоколо. Андре се промъкнал зад гърба на брат си с дебел триметров прът от бамбук и само с един удар го съборил във водата. Точно това място гъмжало от акули, които побързали да се наобядват с Емил. Когато по време на вечерната проверка открили, че го няма, го писали като изчезнал при опит за бягство. Никой повече не споменал за случая. Само четири-пет каторжници, които събирали кокосови орехи на близкия хълм, бяха видели точно какво е станало. Разбира се, всички, с изключение на копоите, знаели истината. Андре Байар никой не го бутнал с пръст.

За „примерно поведение“ бил върнат на континента, в Сен Лоран дьо Марони, където се ползвал с облекчен режим. Разполагал с малка самостоятелна килия. Един ден нещо се заял с друг каторжник и най-коварно го подмамил при себе си, където го убил с нож право в сърцето. Признали му, че е действал при законна самозащита и го оправдали. По-късно, когато премахнаха каторгата, той отново бил помилван заради „примерно поведение“.

Сен Мартен дьо Ре беше претъпкан със затворници. Те се деляха на две съвършено различни категории. Между осемстотин и хиляда каторжници и около деветстотин заточеници. За да отидеш на каторга, трябваше да си извършил нещо сериозно или поне да си обвинен в голямо престъпление. Най-леката присъда в Гвиана беше седем години каторга, а най-тежката — доживот. Тези, които бяха получили опрощение на смъртната присъда, автоматически попадаха сред доживотните. При заточениците положението беше друго. След три до седем по-леки присъди човек можеше да бъде заточен. Истина е, че всички тези хора бяха непоправими крадци и стремежът на обществото да се опази от тях е напълно разбираем. И все пак е срамно за един цивилизован народ да използва заточението като присъда. Сред нас имаше крадци на дребно — толкова неумели, че непрекъснато ги залавяха. И те бяха осъдени на заточение — т.е. същото като доживотна присъда. А през цялата си кариера като крадци едва ли бяха откраднали повече от десетина хиляди франка. Тук е една от най-големите безсмислици на френското общество. Един народ няма право нито да си отмъщава на онези, които създават проблеми на обществото, нито да ги изхвърля зад борда така набързо. В по-голямата си част това са хора, които се нуждаят от лечение, а не от подобни безчовечни наказания.

Така изтекоха седемнадесет дни, откак бяхме пристигнали в Сен Мартен дьо Ре. Вече знаехме името на кораба, който ще ни отведе в Гвиана — „Ла Мартиниер“. Той щеше да натовари хиляда осемстотин и седемдесет осъдени. Тази сутрин осемстотин-деветстотин каторжници бяхме събрани в правоъгълния двор на крепостта. От около час стояхме прави, строени в редици по десетима. Най-сетне се отвори една врата и видяхме да се появяват някакви хора, облечени различно от стражарите, с които бяхме привикнали. Носеха добре ушити дрехи с военна кройка в небесносин цвят. Не бяха жандарми, нито войници. Всички имаха по един широк колан с кобур за револвер. Дръжките на револверите се виждаха. Бяха приблизително осемдесет души. Някои от тях имаха нашивки. Всички изглеждаха загорели и бяха на различна възраст — между тридесет и пет и петдесет години. По-възрастните ни се сториха по-симпатични от младите, които се надуваха и си придаваха важен и високомерен вид. До офицерите им стояха директорът на Сен Мартен дьо Ре, един полковник от жандармерията, трима или четирима доктори в колониални униформи и две кюрета в бели раса. Полковникът взе един мегафон и се приготви да говори. Очаквахме да ни кресне „Мирно!“, но нищо подобно. Той извика:

— Слушайте всички внимателно. От този момент нататък минавате под разпореждане на силите на Министерството на правосъдието, представляващи затворническата администрация на Френска Гвиана, чиято столица е град Кайен. Господин комендант Баро, предавам ви тук присъстващите осемстотин и шестнадесет осъдени, фигуриращи в този списък. Проверете дали всички са налице.

Проверката започна веднага: „Този и този — тук; този и този и прочие.“ Това продължи два часа и всички си бяха на мястото. След това видяхме как представителите на двете администрации си размениха подписи върху една малка масичка, донесена специално за случая.