Иван Голев - Смъртта на Плъха

На лицето на Жоро се бе изписало такова възмущение, че ако Нора Казакова се появеше отнякъде, той като нищо би забил в корема й кривата алуминиева вилица, която държеше в юмрука си.

Изчаках счетоводителят да поднови разказа си.

— И така си осиновихме Манол. Тя имаше връзки, успяхме без много чакане да вземем детето. Аз му се радвах, макар да ми беше мъчно, че не е мое. В началото тя също беше много привързана към него. Но после, като поотрасна, и тя тръгна на работа в министерството, някак охладня. Взе да закъснява, да ми прави разни намеци. Помислих, че си е намерила някой от тях, от ченгетата. Нямаше как да проследя, страх ме беше да ходя по дирите на ченге. Затова, за да й отмъстя, си намерих една работничка. И не щеш ли, още на първия месец тя забременя. От мен! Тя, разбира се, направи аборт, не го искаше това дете, но ми стигаше, дето се бях уверил, че не съм говно. Разбираш ли! — той втренчи в мен воднистите си очи с мрачна радост. — И тогава един ден, по-точно една вечер, когато тя закъсня, аз й казах за това. Нарекох я долна лъжкиня, мръсница и курва — всичко, което ми дойде на устата! За малко не стигнах до бой! За пръв път я видях смачкана, въпреки пищната й фигура. И се отвратих от нея. От този момент и детето ми отмиля. Може да е грешно, но така стана. Пък и то беше едно чепато, заядливо. Вече не можех да живея с тях. И се разведохме.

Алекси надигна втората чашка и пак я преполови. Бузите му бяха се зачервили, капилярите се изпълваха с кръв и придаваха на лицето му израза на рано остаряло момче. Явно и той беше от моя тип — изнервеше ли се, апетитът му се увеличаваше. Той набоде на вилицата си няколко препържени парчета и лакомо задъвка.

— Ей това стана с нас — заключи той, мляскайки. — Там където в основата има лъжа, всичко рухва. Аз съм икономист. Виждате ли сега докъде я докарахме в страната? Разруха. Защото всичко беше поставено на лъжлива основа. Аз бях член на партията. И сега съм член. Но за тия лъжи, дето толкова години трябваше да търпим, никога няма да им простя. Никога!

— Виждали ли сте детето оттогава?

— В началото го виждах. После тя се омъжи повторно. И тогава престанах да ги търся. А и те пет пари не даваха за мен. Но издръжката съм си плащал редовно. Пазя квитанциите от пощенските записи.

Понечих да му кажа какво ми е съобщила по този повод Нора, но се отказах — щеше да е само още едно потвърждение на изобретателната й природа.

— Знаете ли чие дете е бил Манол? — зададох въпроса, заради който бях дошъл в този бардак и седях на метър от клозета.

— Майка му е била студентка, а баща му шофьор на камион. Но имената им не знам, пък и по-добре.

— Сигурен ли сте, че са те?

— Сигурен съм. Нора ми го каза.

Двамата мълчаливо се спогледахме. Нямаше нужда от коментар, но Жоро не се стърпя да демонстрира нечовешката си проницателност.

— Ами тя, щом е такава лъжкиня, може и за това да те е слъгала!

Протегнах длан и го погалих по ръбестото теме.

— Браво, мойто момче. Щастлив съм, че те срещнах. Яж си сега карантията, преди да се е вкаменила. — Обърнах се към Алекси. — А знаете ли, че вторият и мъж изгоря.

— Как изгоря?

— В буквален смисъл. Преди два месеца. Заедно с къщата си.

— Ей, завалията. Затова ли се интересувате от Нора?

— Да.

— Мислите, да не е подпалила тя къщата?

— Не го изключвам. Как смятате, би ли могла?

Лицето му се обтегна, веждите му се смръщиха. Мълча близо минута.

— Не вярвам дотам да е пропаднала. Не знам. За лъжи я биваше, но за убийство…

— Помните ли датата, на която сте взели детето?

— Не. Това Нора може да ви го каже.

— А откъде го взехте?

— От „Хан Аспарух“, близо до булевард „Ботев“.

— Колко голямо беше детето?

— На два месеца.

— Благодаря ви, Алекси.

Заех се с дреболиите и вкусът им ми припомни старите шкембеджийници от годините на детството ми. Тогава майка ми ме пращаше с два лева в шепата ми и за тях купувах пет шкембе чорби в алуминиевото бидонче и три порции подобни дреболии. С рестото си купувах сладолед във фунийка и ми оставаше още за макова кифла или геврек. Алекси Станилов беше прав, че там, където в основата стои лъжата, после идва разрухата. Ала и-не напълно. Защото освен развалини, от лъжата остава и споменът — а той понякога е по-красив от истината.

През деня няколко пъти се опитвах да се свържа с Жизел, но най-напред международната линия беше претоварена, а след това не открих никой. Откакто ми беше казала за „Хондата“, все ми беше в ума движението в Париж, както и това, че тя си беше още дете. Трябваше да свикна с мисълта, че като изключим финансовата подкрепа, оттук нататък тя сама щеше да си бере гайлето, но не можех. Представях си какви ли не ужасни ситуации — мотопеда на една страна, тя на друга, писък на линейки, полицаи, кръв — и от тях кожата ми настръхваше въпреки дебелия пуловер.