Рене Госини - Малкият Никола

Започнахме да се подреждаме, а фотографът се зае да обяснява на учителката, че успешната работа с деца просто изисква търпение, обаче тя не можа да го доизслуша. Наложи се да дойде да ни разтървава, понеже всички искахме да бъдем върху сандъците.

— Само аз съм висок тук! — викаше Йодес и избутваше всички, които искаха да се покатерят върху сандъците.

Жофроа обаче упорстваше, Йодес го перна по буркана и ръката ужасно го заболя. Наложи се неколцина от нас да свалят буркана от главата на Жофроа — беше се заклещил.

Учителката каза, че ни предупреждава за последен път, после влизаме в час по аритметика. Тогава решихме да се умирим и почнахме да си заставаме по местата. Жофроа отиде при фотографа и попита:

— Какъв е тоя апарат? фотографът се засмя и отвърна:

— Това е една особена кутия, мойто момче, сега от нея ще изскочи едно птиче.

— Старичка ви е машинката — рече Жофроа, — на мен татко ми купи апарат със сенник, с късофокусен обектив, телеобектив и с филтри, разбира се…

Фотографът май се поизненада, спря да се усмихва и каза на Жофроа да си върви на мястото.

— Поне фотоклетка имате ли? — попита Жофроа.

— За последен път ти казвам, върви си на мястото! — извика фотографът, който изведнъж нещо се бе изнервил.

Настанихме се. Аз седях на земята до Алсест. Алсест ми е приятел, много е дебел и все яде. Тъкмо беше загризал една филия с конфитюр и фотографът му каза да спре да яде, а Алсест отговори, че все пак трябвало да се храни.

— Махни тази филия! — викна учителката, която седеше точно зад Алсест. Алсест така се стресна, че изтърва филията върху ризата си.

— Ха така — рече Алсест и се зае да обира конфитюра с хляба.

Учителката каза, че оставало само едно — да сложат Алсест на последния ред, за да не се вижда петното върху ризата му.

— Йодес — нареди учителката, — отстъпете мястото си на вашия другар.

— Той не ми е никакъв другар — отговори Йодес, — няма да му отстъпя мястото си и нека да застане с гръб за снимката, така няма да се вижда нито петното, нито тлъстото му лице.

Учителката се ядоса и наказа Йодес да спрегне глагола: „Не бива да отказвам да отстъпя мястото си на другарче, което е изцапало ризата си с филия с конфитюр.“ Йодес не каза нищо, слезе от сандъка и тръгна към предната редица, а Алсест се запъти към последната. Получи се известна бъркотия, особено когато Йодес на Минаване покрай Алсест го перна по носа. Алсест се опита да ритне Йодес, обаче Йодес се дръпна — много е пъргав — и Анян отнесе ритника, за щастие там, където не носи очила. Въпреки това Анян започна да плаче и да крещи, че не виждал нищо, че никой не го обичал и искал да умре. Учителката го успокои, избърса му носа, среса го отново и наказа Алсест, който ще трябва да напише сто пъти: „Не бива да удрям другарче, което не ми е сторило нищо и носи очила.“

— Пада му се — рече Анян. Тогава учителката наказа и него да пише нещо. Анян толкова се смая, че дори не заплака. Учителката съвсем се развихри с наказанията, всичко живо вече имаше да пише по нещо сума ти пъти, обаче накрая тя ни заяви:

— Сега вече на всяка цена ще стоите мирни. Ако сте послушни, ще отменя всички наказания. Хайде, заемете хубава поза, хубаво се усмихнете и чичкото ще ни направи една хубава снимка! Не искахме да огорчаваме нашата учителка и се подчинихме. Всички се усмихнахме и заехме хубави пози.

Обаче нищо не излезе от скромния и скъп спомен за цял живот — фотографа вече го нямаше. Беше си тръгнал, без да се обади.

Този следобед поканих приятелчетата на гости у дома да си играем на каубои. Всички си донесоха нещата. Рюфюс беше намъкнал полицейската униформа, дето му я подари татко му — с фуражка, белезници, револвер, палка и свирка; Йодес си беше сложил старата скаутска шапка, дето я е носил големият му брат, и колан със сума ти дървени патрони и с два калъфа, където бяха пъхнати страхотни револвери, а дръжките им бяха от същата кост като пудриерата, която татко купи на мама, след като се бяха скарали, понеже печеното беше препечено, а мама твърдеше, че е изгоряло, защото татко бил закъснял. Алсест се беше издокарал като индианец, имаше дървена томахавка и пера на главата и приличаше на дебело пиле; Жофроа пък, нали обича да се маскира и си има много богат татко, който му купува, каквото си поиска, пристигна облечен изцяло като каубой — с гащи от овча кожа, с кожена жилетка, с риза на квадрати, с голяма шапка, с пищови с капси и страхотни шпори с остри върхове. Аз пък имах черна маска — подариха ми я за карнавала, — бях си взел пушката със стрелички и си бях вързал около врата червена кърпа, така де, едно старо мамино шалче. Изглеждахме адски щуро! Излязохме в градината, след като мама каза, че ще ни извика за следобедната закуска.