Николай Гогол - Мъртви души

Хубавото е, че тя, както се вижда, току-що е пусната от някой пансион или институт, че у нея, както се казва, няма още нищо женско, тоест именно онова, което е най-неприятно у жените. Тя е сега като дете, всичко у нея е просто, ще каже, каквото й текне, ще се засмее, когато й се поиска да се засмее. От нея може да стане всичко, тя може да стане чудо, а може да излезе и смет, и ще излезе смет! На, стига само да се заловят сега с нея мамички и лелички. За една година отгоре тъй ще я напълнят с всякакви женски работи, че и самият й баща няма да я познае. От невиделица ще дойде и надутост, и маниерност; ще вземе да се върти със заучени наставления, ще вземе да блъска ума си и да измисля с кого и как, и колко трябва да говори, кого как да гледа, всяка минута ще се бои да не каже нещо повече, отколкото трябва, ще се забърка накрая и тя самата и ще свърши с туй, че ще вземе най-сетне да лъже през цял живот и ще излезе от нея просто дявол знае що!“ Той помълча малко и после додаде: „Но интересно е да се знае коя е тя? Кой и какъв е баща й? Богат ли помешчик с почтен нрав, или просто благомислещ човек с капитален, спечелен на служба? Защото, да речем, това момиче, па като се притури една зестра от двеста хилядички, от него може да излезе много, много съблазнително парче. Това може да направи, тъй да се рече, щастлив един почтен човек.“ Двестата хилядички тъй привлекателно взеха да се рисуват в главата му, че той почна да се ядосва вътрешно на себе си защо през време на залисията около екипажите не разпита форейтора или коларя кои бяха пътници те. Скоро обаче се показа селото на Собакевич, което разся мислите му и ги накара да се обърнат към своя постоянен предмет.

Селото му се видя доста голямо: две гори — брезова и борова, като две крила, едното — по-тъмно, другото по-светло, се простираха отдясно и отляво; по средата се виждаше дървена къща с мезонин 28 28 Мезонин — надстройка в средата на къщата — Б. р. , червен покрив и тъмносиви или по-точно грозни стени — къща като ония, каквито строят у нас за военни селища и немски колонисти. Личеше, че при градежа строителят й постоянни се е борил с вкуса на стопанина. Майсторът е бил педант и е искал симетрия, стопанинът — удобство и както личеше, поради това бе затворил на едната страна всичките съответни прозорци и извъртял на тяхно място едно малко прозорче, вероятно притрябвало за някой тъмен килер. Фронтонът също никак не е можал да прилегне в средата на къщата, колкото и да се е мъчил архитектът, защото стопанинът заповядал да махнат едната колона отстрани и затова наместо четири колони, както се е предвиждало, останали само три. Дворът беше ограден със здрава и прекомерно дебела дървена решетеста ограда. Помешчикът, изглежда се е грижил много за трайността. За конюшните, тремовете и готварницата бяха употребени дебели и тежки греди, назначени да траят цял век. Селските къщи на мужиците също бяха чудно построени. Нямаше огладени стени, резбарски шарилки и други изискани работи, ала всичко беше както трябва и здраво натъкмено. Дори корубата на кладенеца беше от такъв як дъб, какъвто се употребява само за мелници и за кораби. Накъсо казано, всичко, каквото виждаше, беше сложено трайно, непоклатимо, в някакъв здрав и недодялан ред. Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко — валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки — хубост и забавата сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване. Щом погледнаха, двете лица тутакси се скриха. На вратата излезе лакей в сива куртка, ясносиня права яка и въведе Чичиков в антрето, дето вече беше излязъл самият домакин. Като видя госта, той каза отсечено: „Моля!“ и го поведе във вътрешните жилищни помещения.

Когато Чичиков погледна Собакевич отстрани, този път той му се видя много приличен на мечка от средна големина. За довършване на приликата фракът му имаше съвършено мечешки цвят, ръкавите му дълги, панталоните му дълги, стъпваше с целите си стъпала полегато и накриво и постоянно настъпваше чуждите крака. Цветът на лицето му беше кален, червен като на меден петак. Известно е, че на света има много такива лица, над чиято направа природата не е мъдрувала много, не е употребявала никакви дребни инструменти, като пилички, свърделчета и др. т., но просто е дялала с пълен размах: ударила с брадвата веднъж — станал носът, ударила втори път — станали устните, с един голям свърдел изчовъркала очите и без да го остърже, пуснала го по света, като казала: „Нека живее!“ Също такъв най-як и за чудо издялан образ имаше и Собакевич: той го държеше повече надолу, отколкото нагоре, шията си не въртеше никак и поради тази неподвижност рядко гледаше оногова, с когото говореше, но винаги гледаше или ъгъла на печката, или вратата. Когато минаваха през трапезарията, Чичиков още веднъж го погледна отстрани: мечка! Същинска мечка! Пък сякаш беше потребна и такава чудна прилика: дори и името му беше Михаил Семьонович. Знаейки привичката му да настъпва чуждите крака, той пристъпяше твърде предпазливо и му даваше път напред. Домакинът сам сякаш чувствуваше тоя свой грях и тозчас попита: „Да не би да ви пообезпокоих нещо?“ Но Чичиков поблагодари, като каза. че още не се е случило никакво безпокойство.