Николай Гогол - Мъртви души

— Аз ти казах вече, драги, че не играя. Ако искаш да ги купя — виж, ще ги купя…

— А пък аз не искам да ти ги продам: това не ще бъде по приятелски. Няма да взема да дера кожа от дявол знае що. Виж, на банка — е друго. А? Да изкараме поне едно тесте!

— Казах вече — не ща.

— Ами да трампим нещо, не щеш ли?

— Не ща.

— Я чувай тогава: хайде да поиграем на дама: ако ме надвиеш — твои са всичките. Пък аз имам много такива, които трябва да се заличат от списъците. Ей, Порфирий, донеси дамата!

— Безполезно е: няма да играя.

— Това не е банка; тука няма никакъв късмет или лъжа: всичко е от изкуството на човека; аз дори те предупреждавам, че съвсем не умея да играя, освен ако ми дадеш нещо отнапред.

„Я да седна — си каза Чичиков — да изиграя аз с него една дама. Едно време играех на дама добре, а пък той не ще може да ми продава фокуси тука.“

— Добре, нека бъде тъй, ще изиграя една дама.

— Душите струват сто рубли!

— Защо пък сто? Стига и петдесет.

— Не, какъв залог е петдесет? По-добре тогава към тази сума да ти притуря някое кученце средна ръка или един златен печат за часовник.

— Добре, хайде! — каза Чичиков.

— Колко ще ми дадеш напред? — попита Ноздрев.

— Че отде накъде? Разбира се, нищо.

— Поне първите два хода да бъдат мои.

— Не съм съгласен, и аз лошо играя.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като излезе с една фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — каза Чичиков, като премести и той една фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете — рече Ноздрев, като излезе с друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — думаше Чичиков, излизайки с друга фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като премести трета фигура, а в същото време мръдна с края на ръкава си и друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръка!… Ей, ей! Какво е това, приятелю? Я върни я назад! — заговори Чичиков.

— Кое?

— Фигурата — каза Чичиков и в същото време видя, току-речи, пред самия си нос и друга една, която се промъкваше, както изглеждаше, за да стане дама. Отде се бе взела тя, само един господ знаеше. — Не — каза Чичиков, като стана от масата, — с тебе съвсем не е възможно да се играе. Тъй не ходят хората — по три фигури наведнъж!

— Защо по три? Това е по погрешка. Едната се бутна, без да искам; е добре, ще я върна.

— Ами другата отде се взе?

— Коя друга?

— Ей тази, дето се промъкна да стане дама?

— И таз добра! Уж не помниш.

— Не, байно, аз смятам всичките ходове и всичко помня; ти току-що я натъкми там. Ето де е нейното място!

— Как, де е мястото й? — каза Ноздрев и почервеня. — Ти, любезни, май взе да съчиняваш.

— Не, байно, струва ми се, че ти съчиняваш, само че несполучливо.

— Че за кого ме смяташ ти? — запита Ноздрев. — Нима ще взема да играя с измама?

— За никого не те смятам, само че няма да играя вече.

— Не, ти не можеш да се откажеш — каза Ноздрев разпалено. — играта е вече почната!

— Аз имам право да се откажа, защото ти не играеш, както е прилично за един честен човек.

— Не, лъжеш, това не можеш каза!

— Не, байно, ти сам лъжеш!

— Аз не съм направил никаква шмекерия и ти не можеш да се откажеш; трябва да свършим играта!

— Само това не можеш ме накара — каза Чичиков хладнокръвно и като посегна към дъската, разбърка фигурите.

Ноздрев пламна от яд и отиде към Чичиков тъй наблизо, че той отстъпи две крачки назад.

— Аз ще те накарам да играеш. Нищо, че разбърка фигурите! Аз помня всичките ходове. Ще ги поставим пак тъй, както си бяха.

— Не, байно, свършено е — с тебе вече няма да играя.

— Не щеш ли да играеш?

— Както виждаш, с тебе не може да се играе!

— Не, кажи ми право: не щеш ли да играеш? — говореше Ноздрев, като го наближаваше още повече.

— Не ща — отговори Чичиков и подигна обаче за всеки случай двете си ръце по-близо до лицето, защото работата действително ставаше гореща. Тази предпазливост беше много уместна, защото Ноздрев замахна с ръка… и твърде лесно можеше да се случи, че една от приятните и пълни бузи на нашия герой да се покрие с неизлечимо безчестие; но като отклони щастливо удара, той улови двете немирни ръце на Ноздрев и ги държеше яко.

— Порфирий, Павлушка! — крещеше побеснелият Ноздрев, като се дърпаше да се изскубне.

— Като чу тия думи, за да не направи къщните слуги свидетели на неприличната сцена и заедно с това чувствувайки, че е безполезно да държи повече Ноздрев, пусна ръцете му. В същото това време влезе Порфирий заедно с Павлушка, един едър мъжага, с когото съвсем не беше износно да има човек работа.