Николай Гогол - Мъртви души

„Ама че лош човек, брей! — мислеше си Селифан. — Не съм виждал досега такъв господар. Дето се е рекло, да го заплюеш, па да го оставиш! Ти по-добре на човека храна не давай, ала назоби коня му, защото конят обича овес. Туй му е продоволствието, каквото за нас например е дажбата, туй за него е овесът; то му е продоволствието.“

Конете също сякаш мислеха нещо подобно за Ноздрев: не само дорестият и Заседателя, но дори и шареният бе в лошо настроение. Макар че му се отделяше винаги по-лош овес и Селифан му го сипваше в коритото само след като кажеше първо: „Ах ти, подлецо!“ — ала все пак то беше овес, а не просто сено, той го дъвчеше с удоволствие и често навираше дългата си муцуна в коритата на споите другари, за да поопита какво е тяхното продоволствие, най-вече когато Селифан го нямаше в конюшнята, но сега само едно сено — не струва! Всички бяха недоволни.

Но скоро всичките недоволни бяха прекъснати посред своите излияния по един внезапен и най-неочакван начин. Всички, без да се изключва и самият кочияш, се опомниха и свестиха чак когато върху тях връхлетя една каляска, впрегната с шест коня, и почти над главите им се разнесе писъкът на дамите в каляската, псувните и заканите на чуждия кочияш. „Ах ти, мошенико неден! Че аз ти виках с глас: дръж, гарго, надясно! Пиян ли си или какво?“ Селифан почувствува вината си, ала тъй като русинът не обича да признава пред другите, че е виновен, тутакси му отвърна: като се напери. „А пък ти какво си запрепускал? В кръчмата ли си оставил очите?“ И подир тези думи той се залови да отдръпна назад бричката, за да се освободи така от чуждите ремъци, ала не бе тъй лесно — всичко се бе преплело. Шареният с любопитство душеше новите си приятели, които попаднаха от двете му страни. През това време дамите в каляската гледаха всичко туй с израз на страх в очите и по лицата. Едната беше стара, другата младичка, шестнайсетгодишна, със златисти коси, твърде сръчно и мило пригладени на малката й главичка. Хубавкото й овално личице се кръглееше и белееше с някаква прозрачна белота като прясно, току-що снесено яйце в мургавите ръце на някоя икономка, която го изпитва срещу светлината, като пропуска през него лъчите на сияещото слънце; тъничките й ушички също така прозираха, пламнали от топлите и светли лъчи, които проникваха през тях. При това уплахата на зяпналата й, млъкнала уста, сълзите на очите й, всичко това у нея беше тъй мило, че нашият герой се загледа в нея няколко минути, без да обръща някакво внимание на произлязлата бъркотия между конете и коларите. „Хайде, дърпай назад, нижегородска врано!“ — викна другият колар. Селифан дръпна юздите назад, другият направи същото, конете малко се стъписаха и после пак се сблъскаха, като застъпиха ремъците. При това обстоятелство на шарения кон тъй се хареса новото му познанство, че никак не искаше да излезе от бъркотията, в която беше попаднал от непредвидения случай, и сложил муцуна върху шията на новия си приятел, сякаш нашепваше нещо на самото му ухо, вероятно страшни глупости, защото новодошлият безпирно клепеше уши. При тази бъркотия обаче успяха да дотърчат мужици от селото, което за щастие се намираше наблизо. Понеже подобно зрелище за мужика е същинска благодат, както за немеца вестниците или клубът, скоро около екипажите се натрупа сума свят и в селото останаха само стари бабички и малки деца. Отвързаха ремъците; няколко смушквания по муцуната на шарения кон го накараха да се дръпне назад; с една дума, разделиха ги и ги оправиха. Но дали защото дошлите коне почувствуваха досада, че ги разлъчиха от приятелите им, или просто от глупав инат, ала колкото и да ги шибаше коларят, те ме мръдваха от мястото си и стояха като вдървени. Съчувствието на мужиците порасна до невероятна степен. Всеки в превара се тикаше да дава съвети: „Иди, Андрюшка, поведи десния логой, а чичо Митяй да яхне средния! Качвай се, чичо Митяй!“ Съсухреният и дълъг чичо Митяй, с червена брада, се покачи на средния кон и заприлича на селска камбанария или по-точно на геранило, с което вадят вода от кладенците. Коларят удари конете, ала те не искаха и да чуят, нищо не помогна и чичо Митяй. „Чакай, чакай! — крещяха мужиците. — Качи се ти, чичо Митяй, на логоя, а чичо Миняй да яхне средния!“ Чичо Миняй, широкоплещест мужик, с черна като въглен брада и с корем, приличен на оня исполински самовар, в който варят медовина за цял измръзнал пазар, на драго сърце се метна върху средния, който се прегъна под него, току-речи, до земята. „Сега работата ще тръгне — викнаха мужиците. — Шибай, шибай! Перни с камшика ей оня, жълтеникавия — какво току се топори назад като корамора 27 27 Корамора — голям, дълъг, омърлушен комар; понякога влиза в стаята и стърчи някъде, уединен на стената. Към него можем да се приближим и да го хване за единия крак, в отговор на което той само се тегли или разкрачва, както казва народът. !“ Но като видяха, че работата не върви и не помогна никакво шибане, чичо Митяй и чичо Миняй яхнаха и двамата логоя, после чичо Митяй и чичо Миняй яхнаха и двамата средния, а на логоя качиха Андрюшка. Най-после коларят, като изгуби търпение, прогони и чичо Митяй, и чичо Миняй и добре направи, защото от конете се беше вдигнала такава пара, сякаш на един дъх бяха взели пътя между двете станции. Той ги остави да си отпочинат една минута, подир което те сами тръгнаха. През цялото време, когато ставаше тази разправия. Чичиков гледаше твърде внимателно младото, непознато момиче. Той се опита няколко пъти да заприказва с него, но някак не му прилегна. А през това време дамите си заминаха, хубавичката главичка с тънки черти на лицето и с тънка снага се скри като нето, прилично на видение, и пак останаха — пътят, бричката, познатата на читателя тройка коне, Селифан, Чичиков, равнината и пустошта на околните полета. Навсякъде, дето и да е, в живота, между коравите грубо-сиромашки и нечисто-плесенясали низши слоеве или между еднообразно-студените и отегчително-чисти висши съсловия — навсякъде, макар веднъж, ще се случи на човека някоя среща, неприлична на всичко, което му се е случвало да види дотогава, която поне веднъж ще пробуди у него чувство, различно от ония, които му са орисани да чувствува цял живот. Навсякъде, през каквито и да било скърби, от които се изплита нашият живот, весело ще прехвърчи някоя светла радост, както понякога лъскав екипаж със златни такъми, с коне, като че изписани, и искрящи бляскави стъкла, ще се понесе изведнъж неочаквано като стрела покрай някое заглъхнало бедно селце, невиждало нищо друго освен селска талига, и дълго мужиците стоят със зяпнали уста, гологлави, макар че отдавна вече е отминал и изчезнал от очите им дивният екипаж. Тъй и блондинката изведнъж съвсем неочаквано се мярна в нашата повест и също тъй се изгуби. Да беше се случил в това време вместо Чичиков някой двайсетгодишен момък — хусар или студент, или просто току-що наченал жизненото си поприще младеж, — ех, боже мой, какво не би се събудило, не би заиграло, не би заприказвало у него! Дълго би стоял той безчувствен на едно място с безсмислено устремени в далнината очи, забравил и път, и всички очакващи го напред мъмрения и караници, задето се е забавил, забравил и себе си, и службата, и света, и всичко на света. Ала нашият герой беше средна пора човек и с предвидливо охладен характер. Той също се замисли и мислеше, но по-положителни, не тъй безотчетни и дори донейде твърде основателни бяха мислите му. „Славно женче! — каза той, като отвори емфиената си кутия и смръкна емфие. — Но кое именно е хубавото у нея?