Николай Гогол - Мъртви души

— У мене не е тъй — продължаваше Собакевич, като бършеше с кърпа ръцете си, — у мене не е като у някой си Плюшкин: 800 души има, а пък живее и се храни по-лошо от моя говедар.

— Кой е този Плюшкин? — попита Чичиков.

— Мошеник — отговори Собакевич. — Такъв скъперник, какъвто мъчно може да си представи човек. В затвора окованите във вериги живеят по-добре от него: всичките си хора измори от глад.

— Наистина ли? — подзе съчувствено Чичиков. — И вие казвате, че неговите хора мрат в голям брой?

— Мрат като мухи.

— Нима като мухи? Ами позволете да ви попитам, далеч ли живее той от вас?

— На пет версти.

— На пет версти! — възкликна Чичиков и дори почувствува малко разтупване на сърцето. — Като се излезе от вашата порта, надясно или наляво ще бъде?

— Не ви съветвам да знаете дори и пътя към това куче! — каза Собакевич. — По-извинително е да отиде човек в някое непристойно място, отколкото при него.

— Не, аз попитах не за някакви… а само защото се интересувам да изуча разни места — отговори на това Чичиков.

Подир овнешкия бут последваха ватрушки 33 33 Ватрушки — питки с извити нагоре краища и на върха с извара. , от които всяка една беше много по-голяма от чинията, после пуяк, голям колкото теле, натъпкан с всякакви неща: с яйца, ориз, дробчета и кой знае още с какво, което падаше като камък в стомаха. С това обядът се свърши: ала като станаха от трапезата. Чичиков усети, че е натежал с цял пул. Отидоха в гостната, дето вече беше сложено на чинийка сладко — от круши ли, или от сливи, или от друг някакъв плод, — до което впрочем не се допряха нито гостът, нито домакинът. Домакинята излезе да тури сладко и в други чинийки. Възползувай от нейното отсъствие, Чичиков се обърна към Собакевич, който, възлегнат на едно кресло, само попъшкваше след сития обяд и издаваше с уста някакви неясни звуци, като се кръстеше и затуляше всеки миг устата си с ръка. Чичиков се обърна към него с тия думи:

— Бих искал да поприказвам с вас за една работица.

— Ето ви още сладко — каза домакинята, като се върна с друга чинийка, — репички, варени с мед!

— После ще вземем! — рече Собакевич. — Ти сега си иди в стаята, а ние с Павел Иванович ще хвърлим фраковете, да си поотпочинем мъничко.

Домакинята вече изяви готовност да прати за дюшеци и възглавници, но домакинът й каза:

— Нищо, ние ще си починем в креслата.

И тя си излезе.

Собакевич понаведе леко глава, като се готвеше да чуе в какво се състои работицата. Чичиков почна някак твърде издалеко, докосна се изобщо до цялата руска държава и се изказа с голяма похвала за нейното пространство, каза, че дори най-древната римска монархия не е била толкова голяма и чужденците с право се учудват… Собакевич все слушаше с наведена глава. И че според съществуващите положения в тая държава, на която няма друга равна по слава, зарегистрираните души, като свършат своето жизнено поприще, продължават да се числят все още, до подаване нов списък, наравно с живите, за да не се обременяват канцелариите с множество дребни и безполезни справки и да не се увеличава сложността на и без това сложния държавен механизъм… Собакевич все слушаше с наведена глава — и че при всичката справедливост на тая мярка, тя обаче бива май тежичка за мнозина стопани, задължавайки ги да плащат за тях данък като за живи хора, и че той, чувствувайки уважение лично към него, готов е дори да вземе отчасти върху себе си това действително тежко задължение. Относно главния предмет Чичиков се изрази твърде предпазливо: не спомена, че душите са умрели, а само — несъществуващи.

Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността й.

— И тъй? — каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.

— Вам ви трябват мъртви души? — попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.

— Да — отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: — Несъществуващи.

— Ще се намерят; защо не… — каза Собакевич.

— А щом се намерят, то без съмнение… ще ви бъде приятно да се избавите от тях?

— Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам — рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.