Фридрих Герстекер - Плантаторът

— Добре, добре! — викна му Хоторн и махна нетърпеливо с ръка. — Постъпвайте както искате, все ми е едно… да бях умрял и аз! Не искаш ли да дойдеш да ми видиш болницата? — обърна се той после към Търнбул. — Струва си труда да хвърлиш един поглед. Ако ме бяха оставили да се грижа за всичките болни на цял град, пак не можеше да изглежда по-зле. За тази цел опразних къщата на моя надзирател, а него го прибрах при мен у дома.

— Благодаря, благодаря! — каза Търнбул, като отстъпи боязливо крачка назад. — Човек не бива излишно да се излага на опасност. Болестта е заразна и никак не ми се иска да я занеса вкъщи. Ами кой идва насам?

— Това е един от моите негри — отвърна Хоторн, — надзирателят ми трябваше да го изпрати тази сутрин до съседните плантации за продукти. Виждам, че се връща с кошовете.

Робът насочи коня към господаря си и хвърли празните кошове на земята.

— Какво означава това, Сципионе? — попита го той учудено. — Защо не носиш каквото ти поръчах?

— Не искали да пуснат нигър в нито една плантация! — рече чернокожият гневно. — Бил навсякъде, при Лобкинсови, Уортънови, у Хекман, Сейър и както им е името там на всички и все казват, че нигър трябвало да върви по дяволите, защото им носел чума!

— Тъй си и мислех! — въздъхна Хоторн. — Ще тръгна пак с теб обратно, Търнбул — обърна се той бързо към шишкото, — трябва да се поразсея. Остана ли един ден сред моите хора, сигурно ще се побъркам!

— Тогава ела! — каза Търнбул, който бързаше да се отдалечи от опасната близост на болните. — Може би все още има някакъв начин и средства да ти се помогне. Никой свестен човек не бива да се отчайва, докато има кон, на който да язди, и глава, с която да мисли. Ела с мен при моето семейство и си почини някой и друг ден. Може би през това време болестта ще се навърлува тук, във всеки случай поне ти самият няма да си изложен повече на опасност.

Мъжете мълчаливо обърнаха конете и поеха обратно по пътя, оставяйки това място на неговата злокобна усамотеност и запустялост. Но преди да преминат през откритата поляна и да навлязат в гората, до слуха им долетяха жалобните нестройни погребални песнопения на негрите, които спускаха в гроба своите приятели и роднини.

Особено чувство обзема дори и най-смелия, най-неустрашимия човек, когато наближи някоя местност, където върлува заразна болест, а смъртта коварно дебне из засада и връхлита жертвите си, преди да успеят да заподозрат нещо за страшната опасност. Някои хора със смели сърца и несломим дух се хвърлят срещу цяла редица застрашително насочени щикове, обаче забавят крачка, когато трябва да влязат в район, където вилнее чумата, тръгнала на ужасна жътва. С открито лице и нов прилив на смелост те биха се втурнали срещу неприятеля… но в този случай, когато могат да очакват смъртта скрита във всяко приятелско ръкостискане, в дъха на всеки човек, те обръщат гръб и избягват от мястото, над което е надвиснало такова проклятие… Същото се случи и с жителите на околия Уест Фелисиана. Никой не стъпи повече в плантацията на нещастния Хоторн, а когато съобщенията за измиращите хора започнаха да стават все по-ужасни, когато най-накрая дойде и новината, че труповете оставали да лежат в леглата си непогребани, около нея поставиха кордон, за да я изолират от околния свят.

Четири седмици по-късно, в края на месец октомври, на пристана на Бейо Сара тъкмо се бяха насъбрали доста мъже да чакат пристигането на пощенския параход от Ню Орлиънс, когато един млад плантатор от околността се появи в галоп и хвърли юздите на коня си в ръцете на стоящия наблизо негър да ги държи. Беше най-близкият съсед на Хоторн и всички го отрупаха с въпроси за съдбата на човека, подложен на толкова тежко изпитание.

— Той почина! — каза им плантаторът, като се огледа наоколо с тъжни очи.

— Какво? Умря ли? — извикаха всички на един глас.

— Умря! — повтори младият човек. — Тъкмо идвам от мястото, където всяка сутрин една от здравите робини идва да взима оставената храна… и чух страшната вест. Завчера е умрял неговият последен роб, верният Анибал, който все се грижел за болните и невероятно дълго се държал на крака. Хоторн, чийто син дотогава също успял да избегне заразата, не могъл да понесе загубата на любимия си слуга и както ми каза момичето, тази сутрин си теглил куршума.

— Ужасно! — възкликнаха всички.

— А синът му, ми каза негърката, бил близо до пълно отчаяние и най-горчиво се упреквал, че не бил повикал и друг лекар.