Фридрих Герстекер - Плантаторът

С дълбока въздишка, идваща от дъното на душата им, тези клетници дадоха израз на голямото си облекчение.

— Шестстотин долара! — обади се един креол от Фолс Ривър.

— Шестстотин и петдесет!

— Седемстотин!

— Осемстотин!

— Хиляда! — извика нисък закръглен човек с добродушно изражение на лицето, влязъл току-що с коня си във вътрешния двор на съда, като дори все още не беше слязъл от седлото — той познаваше продаваните на търга негри.

— Хиляда долара! — повтори шерифът, когато настъпи кратко мълчание. — Хиляда долара, джентълмени… само мъжът струва хиляда и двеста!

— Хиляда и петдесет! — наддаде един дълъг като върлина мъж, облечен във фрак и памучни панталони.

Негърът хвърли умолителен поглед към ниския дебеланко, който, изглежда, го разбра, понеже кимна на шерифа и извика:

— И още петдесет!

— Мастър Търнбул — тихо каза Дългуча, приближавайки се до него, — престанете да наддавате, а после все ще се споразумеем за мъжа.

— Тъй ли мислиш? — попита Търнбул, като му хвърли кос поглед. — Искаш да разделиш хората, а?… Навярно си търговец на роби, а?

— Такава ми е работата — отвърна Дългуча. — И тъй, оставете ме сега да наддам и щом ми ги продадат, както вече казах, все ще се разберем за ковача.

— И още двайсет! — извика той, като повиши глас и се отдръпна от Търнбул.

— Давам още сто! — извика Търнбул и очите на двамата роби заблестяха от радост.

— Върви по дяволите! — промърмори търговецът на роби и се отправи към другата страна, за да огледа следващите негри.

— Хиляда двеста и двайсет! — извика шерифът. — Хиляда двеста и двайсет долара един път, втори път и… трети път! — повтори той и при последната дума удари с бастуна си по парапета. — Мистър Търнбул, ваши са!

Със страх и напрежение двамата чернокожи бяха изчаквали този удар, означаващ, че са продадени, и ето ги, че радостно и припряно се втурнаха към новия си господар, защото из цялата околия хората не познаваха по-добросърдечен човек от него. Те му хванаха ръцете, започнаха да ги целуват и стискат и се държаха също като деца, които бяха получили нова играчка.

— Вече се страхувах, че масса не иска да дойде — каза Нерон, като отново улови ръката на новия си господар и замилва неговия дребен буен мустанг.

— Махайте се, махайте се! — завика Търнбул, като се преструваше на разгневен. — Изчезвайте! Дяволите да ви вземат! Можете да изпокъсате дрехите на човека! Но слушай, Нероне, я върви с жена си до близката гостилница и поискай там да ви дадат да ядете. Ще кажеш само — „За сметка на Търнбул“.

С тези думи той пак насочи вниманието си към търга, където междувременно наддаването отново бе започнало, а робите, щастливи, че са намерили толкова добър „мастър“, побързаха да изпълнят заповедта му.

Разпродажбата продължи спокойно. Търнбул купи още едно момче на дванадесет и едно момиче на шестнадесет години, чиито родители наскоро бяха умрели. Момчето взе за четиристотин, а момичето за шестстотин долара. А един търговец на роби пък купи две цели семейства, които, както каза самият той, щял да откара в Кентъки. Сред тях се намираше едно шестнадесетгодишно почти бяло девойче, дъщеря на мулатка, за което неколцина плантатори му предложиха солидна сума. Но той все твърдеше, че на Север можел да получи за тази красива южнячка далеч по-добра цена, и след като предаде съкрушените роби на своите надзиратели, се отправи към току-що отново пристигналия сал, за да се прехвърли с него до Бейо Сара, а оттам с парахода да потегли нагоре по Мисисипи.

— Търнбул, защо Хоторн стои тъй навъсен настрана? — попита го сега един млад плантатор от близката околност. — Той изобщо не взе участие в наддаването и няколко пъти го чух да въздиша дълбоко.

— Още първия понеделник от ноември неговата собственост също ще бъде продадена на търг — отвърна състрадателно Търнбул, — а в такъв случай навярно сърцето му се свива при мисълта, че само след месец същото му предстои и на него. Беше се впуснал в твърде големи спекулации, а сега не може да си плати дълговете. Жал ми е за него, жал ми е и за чудесните роби, които има… сигурно са повече от петдесет. Ще бъдат продадени поединично и разпръснати.

— Не е това, което му тежи на сърцето — прекъсна го един креол, който се беше приближил до тях. — Току-що ми довери, че в плантацията му е избухнала холера, и както казва, от завчера по обед до тази сутрин, когато тръгвал от дома си за насам, са измрели вече седемнайсет роби.