Фридрих Герстекер - Ловци на роби край Мисисипи

— Буре, пълно с уиски! — повтори индианецът след продължително мълчание. — Туй много уиски… ела!

Но опитът му да се изправи на крака остана напразен. Обаче креолът започна да го подкрепя и с доста голяма мъка успя да го накара да стане. Но каква ли полза от това? Какво ли можеше да предприеме с този напълно пиян човек? Нима можеше да разчита, че ще му помогне да освободят Саис? Той го остави и младият вожд отпусна брадичка и залитна към най-близкото дърво.

— Нещастна Саис! — въздъхна Сейнт Клайд.

— Аис? — изломоти индианецът с натежал език. — Аис? Кой говори за Недаунис Аис? Тя е мъртва… искам уиски… уиски?

— Уиски! — зарева възторжено цялата банда, доловила последната дума, изречена на по-висок глас. — Уиски, юпии!

— Недаунис Аис? Ти я познаваш? — извика креолът и се хвърли към залитащия човек.

— Остави ме на мира, иначе ще те наръгам с ножа — изръмжа индианецът, — damn you 13 13 Damn you (англ.) — Върви по дяволите! — Б.пр. !

— Недаунис Аис е жива! — изкрещя в лицето му Сейнт Клайд, без да обръща внимание на заплахата му. — Жива е и ти трябва да ми помогнеш да я спася!…

— Жива ли? Да я спася? Къде е? — възкликна пияният, полагайки вече очевидни усилия да схване смисъла на думите, като втренчи поглед в непознатия.

С кратки думи Сейнт Клайд разказа на внимателно заслушания индианец историята на Саис. В това време младият вожд стоеше пред него, притиснал здраво слепоочията си с длани и, изглежда, попиваше всяка сричка, излязла от устата му. А най-накрая, когато започна да разбира за какво ставаше въпрос, когато съдбата на девойката изплува пред очите му в ясни картини, той гневно грабна лежащата до него бутилка, една трета от която все още бе пълна, и я разби в най-близкото дърво.

— Отрова… отрова! — извика той. — Сестрата продадена, а аз пиян… отрова… отрова, огнената вода на белите… отрова… уиски!

— Уиски! Юпиии! — закрещяха другарите му, които все още бяха дотолкова на себе си, че успяха да разберат последните му думи.

— Но чакай… чакай! — извика внезапно младият индианец и отметна с ръка от челото си дългата черна коса. — Все още не е късно… все още имаме време!

Той съблече ловната си риза, свали легинсите и с един скок се хвърли във водата от брега, висок на това място към два метра. Гмурна се няколко пъти, а после доплува обратно до сушата. След това, без да си прави труда първо да се облича, той се затича навътре в гората, откъдето скоро се върна, яхнал едно пръхтящо пони. Грабна дрехите и оръжията си и креолът едва бе успял да възседне своя кон, когато индианецът му направи знак с ръка да го последва.

— Ами твоите другари — каза в този момент Сейнт Клайд, — какво можем да направим ние двамата сами?

— Ела — каза индианецът, — ела! Да не би да искаш да останеш тук до утре, за да ги слушаш как ломотят „още уиски!“, „още уиски“? Те са чоктави… трябва да тръгвам… ще дойдеш с мен… двамата сме достатъчни!

Изобщо не дочака какъвто и да било отговор от своя придружител, а с отпуснати юзди препусна към Мисисипи, там отново се хвърли във водата, за да се отърси от въздействието на Огнената вода, а после облече малкото си дрехи и измъкна от крайбрежния гъсталак едно скрито там кану. Сейнт Клайд седна в средата на леката лодка, държейки във всяка ръка юздите на един кон, за да води плуващите от двете страни животни, докато индианецът бързо и ловко насочваше лодката през широката буйна река.

Отначало индианците, а после и прехвърлянето през реката отнеха на Сейнт Клайд толкова много време, че когато се добраха до западния бряг, слънцето вече залязваше. Оттук нататък креолът трябваше да поеме водачеството и той заведе тъй случайно намерения брат на Саис при съдията. Пътьом Ветако, така се казваше рикарът, му разказа, че навремето тръгнал по следите на отвлечената си сестра, догонил разбойника и го убил. Но напразни останали неговите дълги скитания, за да открие похитената девойка, продадена от престъпника преди срещата му с Ветако. Отчаян, младият вожд най-сетне се присъединил към отряд чоктави, които ловували в горите на Луизиана и продавали убития дивеч в най-близките малки градчета. Мъката и трудният живот, който му бил вече дотегнал, го направили безразличен към всичко свято и скъпо за него и той се отдал на пиянство, следвайки по този начин примера на една част от своя нещастен народ.

Двойната баня и силната възбуда от донейде радостната и донейде лошата новина за сестра му го бяха отрезвили напълно. У него отново се пробуди самоувереният и разсъдлив индианец. Той бързо разбра на какви опасности е изложена сестра му. Наистина не беше запознат със законите на белите, обаче знаеше, че за индианеца е много трудно, ако не и невъзможно, да получи обратно нещо, на което те веднъж бяха сложили ръка.