Фридрих Герстекер - Ловци на роби край Мисисипи

— Мисля, че имаш прано — каза Дъксън. — А и в никакъв случай не би ни било трудно да продължим още по на запад, там, където нито Тексас, нито пък Чичо Сам могат да ни сторят някакво зло. Стигне ли се дотам, сигурно ще се намерят хора, които да ни помогнат.

— Седем осми от Тексас — отговори Питуел.

— Е, ами добре, щом е тъй, тогава по-добре да тръгнем още утре в ранни зори, така че около десет или единайсет часа всички да се съберем. Няма защо да се боим, че ще ни преследва някой от тази плантация, понеже Боуфорт не става толкова рано, а и аз ще се погрижа, щото той да си мисли, че липсващите негри са нейде другаде на работа. Ами Саис ще тръгне ли доброволно с нас?

— И този въпрос ми го задава един надзирател! А ти камшик нямаш ли?

Дъксън се усмихна и каза саркастично:

— Ти, изглежда, не разбираш как човек трябва да се отнася към дамите. Но… аз имам едно друго средство. Ще взема нашата малка двуколка и ще пътувам с нея. Като извинение могат после да кажат на господаря, разбира се, не преди да ги е питал, че съм откарал багажа си до пристана на Фишер, където винаги спират лодки и параходи. Но, мътните го взели! Та нали днес исках да остана при моята малка… женичка, а ето на, че сега ще трябва до зори да тичам насам-натам, докато ми се завие свят. Е, по дяволите, в Тексас ще мога да си го наваксам. Сигурно тя няма да ми се разсърди.

— Едва ли — каза Питуел сухо. — И тъй, сега на работа! Имаш ли оръжия?

— Две карабини, ловджийски нож и три чифта пистолети. Нали знаеш, надзирателят трябва винаги да е готов да превърне жилището си в малка крепост.

— Добре, а вземеш ли двуколката, ще можеш всичко да натовариш на нея… винаги има полза от такива неща. Но я виж ей там по алеята се задава онзи млад фукльо, дето толкоз много търчи подир индианката. И младата господарка е с него. Как се казва тя?

— Гейбриела, прекрасна девойка! Жалко, че и за нея не можеш да изфабрикуваш някой документ за покупка, бих взел и нея!

Питуел му хвърли предупредителен поглед и за да не го виждат повече заедно с надзирателя, тръгна покрай реката, а Дъксън нареди да оседлаят коня му и след като го яхна, се отправи към нивята, избра неколцина негри и им заповяда да си вземат брадвите, за да секат дърва в една по-отдалечена част от гората, която, както им каза, щял да им покаже. Скоро след това той изчезна заедно с тях из блатистата местност, граничеща с плантацията.

Сейнт Клайд и Гейбриела крачеха един до друг в посока към реката.

— За бога, сър — каза девойката, когато се приближиха до външната ограда, — какво ви е? Никога досега не съм ви виждала толкова възбуден.

— Трябва да замина — прошепна младият човек, — трябва да замина, за да доведа помощ. Едва след тази ужасна случайност чувствам колко много…

Той замлъкна и извърна глава.

— Колко много обичате Саис — довърши мисълта му Гейбриела.

— Да, мис Боуфорт… да… защо да се боя да го призная пред вас! Вие бяхте нейна приятелка, а и към мен, пришълеца, безотечественика, сте били винаги добра и отзивчива. На вас ще се доверя и вие ще ми помогнете, доколкото това е по силите ви.

— Разбира се… разбира се — отвърна Гейбриела едва чуто, — но какво мислите да правите? Как ще спасите Саис, щом като както сам казахте, онзи мерзавец я е продал на Дъксън! Какво ли можете да постигнете срещу тези негодници, на чиято страна на всичко отгоре стоят и законите?

— Повече няма да се съобразявам със законите — каза Сейнт Клайд с приглушен глас. — Без тях! Вчера съдията ми каза, че край Мисисипи се била разположила на лагер група ловци от племето чоктави. Те трябва да ми помогнат. И ако не ги трогне това, че една дъщеря на тяхната собствена раса е продадена в робство, то те са вече толкова пропаднали, че няма да устоят на едно друго по-мощно средство, което имам на разположение — уискито! Неведнъж и не един от живеещите в пограничните райони индианци са били подтиквани с уиски към злодеяния, защо сега пък да не се покажат готови за някое добро дело! Това е последното средство.

— Ами опасността, на която се излагате?

— Опасност ли? Никаква опасност не ме плаши!

Не, мис Боуфорт, ако бях убеден, че Саис е щастлива, може би щях да мога да живея без нея, но след като знам, че е в ръцете на тези престъпници като робиня… не, не! Би било безумие да мисля за някаква опасност! Но времето минава… Дъксън се скара с баща ви и иска да замине оттук. Цялото поселище говори за това, как е лъгал мистър Боуфорт и че за малкото години, прекарани тук, е успял по нечестен път да натрупа цяло състояние. Ето защо той ще побърза да го отнесе на безопасно място. А вземе ли някой параход, да речем за Ню Орлиънс, тогава ще е невъзможно да бъде открит в онзи огромен град. Но ето и молбата ми: ще се грижите ли за Саис?