Николай Гумильов - Звездният ужас

Посред златна нощ това се случи,
златна бе нощта, ала безлунна.
Тичаше той бързо през полето,
спъваше се, ставаше отново,
кривваше като подгонен заяк,
и се стичаха горещи сълзи
по лицето сбръчкано и старо
и по бялата брадица козя.
Бяха го подгонили децата му,
внуците му бяха го подгонили,
и пищеше в шатъра самичка
изоставената му правнучка.

„Стой, ела си!“ — викаха децата му,
и крещяха внуците задъхани —
„Никаква беда не се е случила,
ни овцете млечка са преяли,
ни е огънят свещен угаснал,
нито лъв, ни зенд 1 1 Древноперсийско племе зенди. — Бел.прев. пък кръвожаден
шатъра ни пъстър са нападнали.“

А пред него черна дупка зееше.
Старецът не я съгледа в мрака —
рухна тъй, че кости затрещяха,
и едва-едва не хвърли топа.
Даже пълзешком се той затегли,
но децата му го уловиха,
сграбчиха му внуците халата.
Чак тогава той им проговори:
„Вай беда! Бесило, страх и яма
за тогова, що е син човешки!
Гледа го с безброй очи отгоре
Черният и всичките му тайни
вижда отнапред и не прощава.
Тая нощ заспах, завит с кожуха,
както му е ред отколе — ничком.
Сън ми се яви — възедра крава
с виснало и напращяло виме.
Пропълзях под нея: мислех малко
прясно млечице да побозая,
ала тя ме ритна отведнъжка,
тъй, че се събудих преобърнат —
бях отвит и с нос къмто небето.
Пак добре, че десният ми зъркел
с жарка моч говедото опари,
щото инак, ако гледах с двете,
щях на място мъртъв да остана.
Вай беда! Бесило, страх и яма,
за тогова, що е син човешки!“

И глави отпуснаха децата,
внуците лицата скриха в шепи.
Всички чакаха какво ще каже
старшият измежду синовете.
Седовлас, така той заговори:
„Откогато на света живея,
аз не съм съгледал нищо страшно
и сърцето мое ми подсказва,
че и занапред не ще съгледам.
Искам с двете си очи да видя
тоя, който броди из небето.“

Промълви и тутакси полегна,
не с лице надолу, ами възнак.
Всички, затаили дъх, стояха,
дълго, дълго чакаха смълчани.
Старецът накрая разтреперан
рече: „Е, какво видя?“, но нищо
старшият му син не отговори.
Братята му сетне доближиха
и видяха, че не диша вече,
а лика му с цвят на мед в гримаса
е смъртта ужасно разкривила.

Как жените хорово завиха,
как децата вкупом запи щяха!
Старецът пък козята брадица
скубеше и яростно кълнеше.
Осемте му сина — все мъжаги,
рипнаха и лъковете взеха:
„Ще се целим — викнаха — в небето,
да умерим оня, който броди,
трябва да усмъртим тая напаст!“
Но тогаз вдовицата извика:
„Аз ще отмъщавам за мъжа си!
Искам да го видя — оня горе,
в гърлото му нокти ще забия
и очите му ще изчовъркам!“
Викна и се тръшна на земята,
но с очи затворени бе дълго,
разни заклинания мълвеше,
гърчеше се и гърди дереше.
После взря се и се заусмихва,
занарежда, също кукувица:
„Лине, де пълзиш? А ти, Линойо,
щеш ли пържен дроб от антилопа?
Кой разби на делвата капака?
Ей, деца! Бащице, ставай скоро!
Виж, дошли са зендове и носят
кошове тръстикови — дохаждат
да търгуват май, а не за разпра.
Колко тук огньове, колко люде!
Цяло племе… божке… славен празник!“

Старецът се зауспокоява,
почна своите рани да опипва,
лъковете синовете скриха,
внуците добиха малко смелост.
Но когато легналата скочи,
всички в миг от у плах пожълтяха,
хладна пот изби ги и ги втресе.
Почерняла, ала белоока,
тя зави от ярост и закряска:
„Вай беда! Бесило, страх и яма,
за тогова, що е син човешки!
Де съм? Що съм? Лебед окървавен
ме преследва… Змей триглав ме гони.
Щипе рак, ще муши козирогът!
Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“
И когато тя се впусна с тоя
вик на побесняла кучка, никой
не посмя да я последва в пътя,
който право в пропаст я отведе.

Хората се върнаха полека,
седнаха уплашени при шатрите.
Полунощ преваляше. Хиена
някъде излая и замлъкна.
И тогава тъй се заговори:
„Този на небето — звяр ли, бог ли,
иска жертва явно. И момичка
трябва млада, непорочна още,
непогледната до днес от поглед
мъжки ни веднъж, с мераци пълен.
Гар умря, Гарайя се побърка,
щерка им, едва осемгодишна,
май за жертва най е подходяща…“

Хукнаха тогаз жените — Гара —
малката — довлякоха набързо.
Старецът изви топор от кремък,
мислеше главата й да смачка,
докато в небето не погледне —
жалеше я, че му беше внучка.
Ала всички други го възпряха:
„Що за жертва с теме разтрошено?“