Николай Гумильов - Заблуденият трамвай

Вървях по улица непозната,
и изведнъж — и грак, и лай,
и гръм, и лютни от небесата —
пред мен летеше със звън трамвай.

Как на платформата му се метнах,
така до края не проумях.
Че диря огнена и по светло
оставя — само това видях.

Сред времената и световете
бе той препуснал — тайфун без край…
Спрете, ватмане, ей, ватмане, спрете,
спрете веднага този трамвай!

Късно е. Няма стени отпреде.
Палми се мярнаха… кремав цвят…
Гърмеше мост подир мост пореден
над Нева, Сена и Нил — отзад.

За миг под прозореца на вагона
изникна с поглед лукав и луд
старият просяк — същият — оня,
дето лани умря в Бейрут.

Къде съм? Вече си губя куража.
Сърцето ми в отговор дава знак:
„Ето я гарата, откъдето даже
към Кришна и Буда потегля влак.“

Спирка „Зеленная“ е със странни
букви изписана, и кърви.
Тук вместо зелки и патладжани
продават само мъртви глави.

С лице-виме, в рубашка червена,
палачът обезглави и мен.
Лежа главата ми подредена
до други в сандъка окървавен.

Улица, дървени тараби, светят
три прозорчета… познато май…
Спрете, ватмане, ей, ватмане, спрете,
спрете веднага този трамвай!

Машенка, помня, тук си ми пяла,
тъка ми тука килим — на свещ.
Къде са днес твоят глас и тяло?
Как е възможно ти да умреш?

Колко чака да дойде принцът ти —
а пък с перука напудрена аз
бързах за бал у Императрицата —
не сме се срещали оттогаз.

Сега чак разбирам, че свободата
е блясък отвъден сред този мрак.
Хора и сенки пазят вратата
на планетарния зоопарк.

Повейна вятър — познат и сладък,
и откъм моста се появи
железен конник с ръка грамадна
и две копита над мен изви.

А православен и всецелебен
отпред Исакий е извисен.
Там ще отслужа сега молебен
за Маша и панихида за мен.

Ала — завинаги в мрак — терзае
сърцето болните ми гърди…
Машенка, Машенка, аз не знаех
такава любов и тъга преди!