Николай Гумильов - Звездният ужас

Сложиха момичето да легне
върху плосък черен камък, дето
огънят свещен бе дотогава —
той бе вече мъртво пепелище…
Сложиха я и глави склониха,
чакаха я да умре и всички
да отидат да поспят до изгрев.

Но не щеше Гара да умира,
вгледа се нагоре, после вдясно,
дето бяха братята й, после —
пак нагоре, сетне пък поиска
да си тръгне. Старецът не даде
и попита: „Как е?“ Тя с досада
рече: „Няма нищо. Виждам
само чер небесен свод отгоре,
а по нето огънчета, както
в блатото цветчетата напролет.“
Старият помисли и заръча:
„Гледай още!“ И отново Гара
дълго, дълго взира се в небето.
„Не — тя рече, — туй не са цветчета,
а са много, много златни пръсти.
Те ни сочат планините, сочат
ни полята и реките, сочат
всичко, дето вече се е случило,
дето става и ще стане утре.“

Хората я слушаха сащисани;
не децата само — и мъжете
тъй до днес не знаеха да бъбрят.
А на Гара бузите пламтяха,
бляскаха очите — тя цъфтеше, —
и с ръце прострени към небето,
като птица искаше да литне.
После изведнъж запя тъй звънко
като буен вятър сред тръстики,
от иранските хълмя задухал.
Малко по-голяма беше Мела,
но и тя не беше мъж познала.
Падна тя тогава редом е Гара,
взря се и започна да приглася.
А след Мела — Аха, а след Аха
Ур, женихът неин, и полека
цяло племе пееше, лежейки —
като чучулиги в жарко пладне,
или като жаби в лятна вечер.

Старецът единствен се отдръпна
е шепите запуши си ушите,
и сълза подир сълза зарони
от окото свое оцеляло.
Плачеше, задето падна, още
плачеше заради своите рани,
зарад Гар и за жена му, също
плачеше за времето, когато
хората си гледаха ливадите
със стадата овчи, или гледаха
лодките в морето, или гледаха
двора, дето тичаха децата им,
но не гледаха в небето черно
със звезди неведоми и чужди.