Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

Помещението напомняше кутия — три метра на ширина и два на височина. Когато роботът смъкна от стените дебелия пласт кал и включи допълнителното осветление, някой забеляза, че една от тях се различава от останалите. Беше иззидана от малки осемстенни блокчета, плътно прилепени едно до друго, които почти не се бяха поддали на разрушителната сила на времето. Дори там, където стената беше порутена, вътрешната част на блоковете се бе запазила.

Осемстенните призми, направени от много твърд бял материал, потъваха докрай в дебелата стена. Въпреки странната зидария, Ротанов я отнесе към ренитския период и едва когато роботът пристъпи към почистването на съседната стена, те най-после забелязаха, че при определено странично осветяване равномерната белота на блоковете започваше да се променя.

Загубиха почти час, за да прокарат допълнителни кабели и да монтират от двете страни на стената всички лампи, които успяха да намерят във всъдехода. Отвън водачът включи захранването и попита всичко ли е наред. Но никой не му отговори. Те стояха един до друг, рамо до рамо, и не бяха в състояние да промълвят нито една дума. Струваше им се, че минутите летяха като хилядолетията, които ги гледаха от тази стена. Още преди да включат осветлението, Ротанов с помощта на радиоизотопния анализатор определи възрастта на материала, от който бяха изработени призмите. Едва докосна копчето и в прозорчето на уреда се появиха цифрите — петдесет хиляди години.

Картината се откриваше постепенно, като снимка, според това как водачът регулираше светлината. Голяма роля играеха местоположението на източниците и силата на светлината на всеки един от тях. Когато успяваха да намерят необходимия ъгъл и регулираха силата на светлината, във вътрешността на шестостенниците, а понякога и на повърхността им, цветът едва забележимо се променяше, сякаш ръката на невидим художник ги докосваше с нежен цветен пастел. Границата между различните нюанси беше неясна, размита и затова картината нямаше определени сюжетни контури — просто пъстри петна. Но в тяхното съчетаване се долавяше скрито настроение, някакъв недоизказан музикален тон. И колкото по-дълго се вглеждаше в цветните петна, Ротанов все повече се убеждаваше, че картината пред него не е абстракция, че върху стената е изобразено нещо съвсем конкретно. Просто още не бяха разбрали, не бяха намерили начин да разберат какво е искал да каже неизвестният художник. Кой знае защо, на Ротанов му се струваше, че картината е адресирана именно до него, че може би носи някаква важна информация. Предположението наистина беше глупаво, но нали съвсем скоро на тази планета той се сблъска с още по-невероятен факт…

— Мисля, че картината не е на фокус — наруши мълчанието водачът.

— Какво? Не е на фокус ли?!

— Исках да кажа, че не е ясна, като размита е, навярно от времето…

— Не. Вие казахте „не е на фокус“! — Ротанов за миг се замисли. — Трябва ни летвичка или линийка, все едно какво, но да има достатъчно голяма равна повърхност!

След няколко секунди вече знаеха, че повърхността на стената е леко, незабележимо за очите изпъкнала. Тя представляваше част от огромна правилна сфера и сега вече не беше трудно да изчислят нейния фокус. След час, като разчистиха камъните и пясъка, те откриха, че помещението се е удължило с цели четири метра. Кривината беше изчислена така, че фокусът се намираше на равнището на очите, ако се застане плътно до срещуположната стена. Само един човек можеше да обхване картината, сякаш тя криеше в себе си някаква тайна, която не беше предназначена за чужди очи.

Кой знае защо, никой не се решаваше да застане пръв на това предварително изчислено от бордния компютър място. Долавяше се нещо величествено и едновременно тревожно в упорството, последователността и целеустремеността, с които незнайните конструктори бяха замислили тази стена така, че да пренесе през хилядолетията някакъв образ, да разкаже на потомците онова, заради което си е струвало да бъде създадена…

Трябваше да се направи само крачка, една единствена крачка. Ротанов въздъхна, прекара длан по лицето си, сякаш прогонваше някакво съмнение, и прекрачи към мястото.

Картината не беше обемна. В първия миг дори му се стори, че не е цветна и малко по-късно различи бледи, едва доловими пъстри петна. Затова пък тук, в точката на фокуса, тя стана по-ярка. Ясно се очертаха всички линии, щрихи, детайли… Впечатлението от картината се накъсваше и раздробяваше на отделни части, които не бяха свързани сюжетно. Отначало той различи част от планетен пейзаж, в центъра, без съмнение, беше Реана — някога, в дълбока древност, когато тук още не е било пустиня. Цялото пространство беше изпълнено от огромни, горди, сякаш литнали към небето гърмящи кълба… Планета на гърмящите кълба? Тогава кой неизвестен художник е създал това платно? Изведнъж забеляза в десния долен ъгъл на картината хълма, на който бяха намерили развалините. Веднага го позна, може би защото купите и назъбените стени на фона на избелялото виолетово небе изглеждаха така, както се опитваше да си ги представи още там, в пустинята.