Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

— Добре ли го познавате? От рождение?

— Да. Беше живо момче, енергично, способно, но като порасна… Дори не знам какво да ви кажа… Имаше си една черта… Бях я нарекъл болезнено чувство за справедливост и може би необщителност.

— Сега ме интересува нещо друго. Имало ли е периоди, когато Дубров е бил извън обсега на вашето наблюдение? Оставал ли е дълго време сам?

— Тук не се следим един друг. На планетата няма нищо опасно. Иначе такива периоди е имал всеки от нас. Разбира се, и Дубров е работил самостоятелно. Мисля, че версията ви е погрешна. Дори и сега той много малко се е променил.

— Длъжен съм да проверя всички възможни версии — сухо възрази Ротанов. — Надявам се, че след тази картина сте разбрали сериозността на положението. Не ме напуска мисълта и за помещението. Това не е изложбена зала. Изобщо не е зала. А просто каменен паралелепипед. И е прекалено функционален. С една-единствена задача — нещо подобно на пощенска кутия…

— И посланието там е адресирано именно към нас, тъй ли?

— Не е изключено… Ще трябва да отложим евакуирането на колонията, докато пристигне специална експедиция. Макар че лично аз няма да настоявам за нея.

— Какво искате да кажете?

— Смятам, че колонията разполага с необходимите специалисти. Просто се налага да преустроите работата. Да насочите хората към съвсем нови задачи и да го направите незабавно, преди да е пристигнал транспортът със специалното оборудване. Не ме напуска мисълта, че разполагаме с твърде малко време, може би съвсем малко… Трябва да се ориентираме в положението, преди да го изпуснем напълно от контрол.

— Допускате ли такава възможност?

— Във всеки случай длъжен съм да я имам предвид.

Настъпи продължително мълчание. Ротанов почувствува, че Крамов иска да му каже нещо, но, кой знае защо, не се решава. Най-после той започна, като гледаше встрани:

— Не знам, ще ви помогне ли онова, което ще ви кажа. Но след историята с картината и най невероятните неща ми се струват важни.

— Да не би да знаете нещо от този род?

— Не разбирам за какво говорите. Мисля си, че най-добре е да ги видите сам. Не е далеч. На някакви си двайсетина километра встрани от пътя за селището. Трябва да стигнем към шест часа. По-рано те не излизат. Само след залез слънце.

Всъдеходът измина двадесетте километра за половин час и точно преди залез слънце те се намериха в коритото на пресъхнала рекичка. Още по пътя, ориентирайки се по фотокартата, Ротанов разбра, че долината на това пресъхнало корито започва от гората на гърмящите кълба.

Оттук до селището имаше само седем-осем километpa. Крамов помоли да спрат и пръв се скри в скалите, които закриваха долината. Когато Ротанов го настигна, той с пръст на уста го помоли да не вдига шум, макар че самият той вървеше доста невнимателно, непрекъснато се спъваше с дебелите подметки на обувките си. Долу избра голям валчест камък, намести се върху него и извади пакетче с орехи. Ротанов застана пред него, като не криеше раздразнението си от твърде загадъчното му и малко театрално поведение.

— Бихте ли ми обяснили какво чакаме тук?

Крамов само повдигна рамене.

— Това трябва да го видите с очите си, въоръжете се с търпение, до залеза остават още няколко минути.

Наистина Гама, звезда от тази далечна система, вече се бе спуснала до хоризонта. Нейният диск, невероятно набъбнал, беше сплескан от дебелия атмосферен слой. Светлината преминаваше от виолетово в синьо и постепенно изчезваше. Най-после звездата се скри зад хоризонта и над пустинята по цялата и необятна шир надвисна сивкав здрач, изпълнен с тишина и с мириса на нагретия през деня пясък.

Струваше им се, че в тази огромна и мъртва пустиня живееха и се движеха само те двамата.

Неочаквано Ротанов разбра, че това съвсем не е така. От отсрещната страна, където беше разположен лагерът, право към тях се приближаваше някаква тъмна маса. Свикнал с мисълта, че всяко необяснимо движение на чужди планети предвещава опасност, той посегна към оръжието си, ала Крамов го спря.

— Те са съвсем безопасни. Най-важното е да не мърдате, трябва да ги оставите да се приближат колкото се може по-близо, иначе нищо няма да видите. — Здрачевината се сгъстяваше и беше трудно да се различи нещо на такова разстояние и все пак на Ротанов му се стори, че тъмната маса, която се движеше покрай коритото на реката, се разлага на отделни петънца. Не бяха толкова много — около десетина. Някакви приближаващи се предмети. Кой знае защо, петната му приличаха по-скоро на предмети, отколкото на живи същества. По-късно се досети, че причина за това е тяхната форма. Сега ги разделяха само тридесет-четиридесет метра и Ротанов трябваше да признае, че никога досега не бе срещал нещо по странно от тези движещи се триножници. Три крака, съединени в една точка. Нямаха нито глави, нито очи, нито туловища — само тези три крака. И по плавното извиване на краката, по внимателното опипване на почвата, преди да направят поредната крачка, той разбра, че въпреки всичко те все пак са живи същества. Нито един механизъм не би могъл да притежава толкова степени на свобода на движенията като тези гъвкави лапи, в които нямаше нито шарнири, нито сглобки, нито място за някакви скрити двигатели — с една дума нямаше нищо друго освен съединените в една точка лапи. Ръстът на всяко едно от тези същества не надвишаваше половин метър, лапите, дебели колкото човешка ръка, завършваха не със стъпала, а с някакви кръгли възглавнички или смукалца.