Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

С всеки изминат километър, който ги приближаваше към целта, характерът на пустинята се променяше. Скриха се под пясъците основите на скалите, изчезнаха пукнатините и дупките, пътят стана по-равен. В края на третия час на хоризонта се появи хълм. Ротанов веднага го позна от снимките, макар че развалините не се виждаха оттук. На фона на виолетовото небе на Реана този единствен хълм дори отдалеч изглеждаше величествен и не беше необходимо да притежаваш кой знае каква фантазия, за да си представиш колко строго и пропорционално са изглеждали върху него назъбените стени, вече почти изчезнали под хилядолетните пластове прахоляк.

Започнаха да се изкачват много преди да се приближат до хълма. Той беше изграден от наслоени един върху друг обширни пластове древен пясъчник, които наподобяваха стъбла с широки по няколко километра стъпала. Преминаването от стъпало на стъпало ставаше съвсем плавно, понякога дори не усещаха кога всъдеходът преодолява поредното стъпало. Вероятно отгоре този създаден от природата феномен приличаше на купчина палачинки с различна големина. Най-малката беше отгоре на върха. До нея оставаха около два километра, когато Ротанов помоли да спрат и скочи от всъдехода. Нажеженият въздух навън имаше силата на удар, но въпреки това той свали маската си и пое въздух. Тук, далеч от цъфтящите гърмящи кълба, не беше опасно, макар че горещият въздух можеше да изгори белите му дробове. Сега имаше възможност по-добре да усети обстановката на това място, неговото настроение. Искаше му се да го направи, преди да видят развалините. Две-три минути той стоя неподвижно, заслушан в тази необикновена и пълна тишина, каквато има само в космоса, ненарушавана сега дори от полъха на вятъра. Ротанов се обърна с гръб към всъдехода и тръгна встрани от прокараните от него коловози. Имаше желание да заличи от пейзажа всичко външно, добавено изкуствено от хората. И тогава му се стори, че тишината и усещането за пълен покой в тази пустиня са твърде осезаеми и заради това някак театрални.

Последните километри вече не предизвикваха у него никакъв интерес. Когато наближиха развалините, Ротанов седеше, облегнат назад, намръщил скулестото си, загрубяло от вятъра и набраздено от дълбоки бръчки лице. Най-после, като вдигна облак прах, всъдеходът спря до развалините. Както и предполагаше, те не му направиха особено впечатление. От стените не беше останало почти нищо, а малкото, което се беше запазило, беше скрито под пясъка. Нищо чудно, че не са били забелязани при разузнаването на планетата. Бяха взели със себе си универсален робот и сега водачът на всъдехода припряно монтираше на него необходимите приспособления. Трябваше да разчистят пясъка на един-два метра дълбочина, за да разкрият зидарията. Нейният характер, размерите на блоковете и качеството на цимента можеха да разкажат много на опитния археолог. Ротанов не беше археолог, но на инспекторите по извънземните поселения им се беше случвало да се справят с какво ли не!

Техните знания бяха универсални, а мнението им често пъти се ценеше по високо и от мнението на експертите, може би защото голямата им практика в работата по далечни планети освобождаваше мислите им от готови шаблони и стандарти.

Най-после роботът беше готов за работа. С прикачените лопати и гребла той заприлича на огромен бръмбар, застанал на задните си крака и разперил криле. Водачът включи кабела на захранването и бръмбарът решително тръгна напред, подчинявайки се на командите на издадения напред пулт. Работата изискваше внимание и трябваше да се откажат от автоматичната програма.

Лопатите на робота постепенно навлизаха все по-надолу в пясъка, като го изхвърляха назад и встрани. Изкопът покрай издатината, очертаваща стената, ставаше все по-дълбок. Изведнъж моторът на робота неприятно заръмжа. Роботът се насочи встрани и започна стремително да потъва в пясъка, все едно че пропадаше в тресавище.

— Изключете го! — извика Ротанов, но водачът вече го беше направил. Въпреки това роботът продължаваше да потъва. Около него се образува малка яма, като че ли пясъкът под машината изтичаше в някаква кухина. Водачът разтвори лапите на робота колкото се може по-широко, за да го заклини в стените на дупката. Успя, машината се задържа и сега те в нямо мълчание наблюдаваха как пясъкът около нея продължаваше да се процежда, да изтича като вода, оголвайки постепенно стените на пукнатината. Впрочем не беше пукнатина. Едва сега забелязаха очертанията на правилен правоъгълник, който водеше някъде надолу.