Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

Пътеката ги водеше към върха на хълма. Храсталаците се разредиха, вятърът разнасяше мъглата и затова тук беше малко по-светло. За миг-два между разкъсалите се облаци се показаха звезди. Отдолу, оттам, където доскоро седяха край горящия храст, повяваше влажен студ и не се виждаше никаква светлинка. Влагата бе угасила и последните въгленчета от пожара. Филин забави крачка, дочака Ротанов да го настигне и двамата продължиха заедно.

— Стигнахме. Тъдява е. Май нещо ми прилошава. Вие ми се свят. И ме обзема страх. Остани с мен, скоро ще започне…

Ротанов не попита нищо, само си помисли какъв ли ужас би изпитал той, щом такъв един смелчага като Филин си признава, че го е страх. И стисна по-здраво пулсатора. Под краката им проскърцваха дребните камъчета и попарената от студа трева, но все още бодлива и еластична като стоманена четка. Сега двамата вървяха бавно, мълчаливо, почти тържествено, сякаш участвуваха в някаква тайнствена церемония на тази налудничава планета. До върха, където вече се съзираше широко открито пространство, оставаха само двадесет-тридесет крачки и Ротанов почувствува, че Филин незабелязано се притисна до него, като че ли в този враждебен и студен свят той беше единствената му закрила.

— Може би за теб ще е по-добре да не отиваш по-нататък?

— Вече не мога да се върна. Краката не ме слушат, нещо ме тегли като магнит. Не искам, но не мога…

— Защо мълча досега? — той го сграбчи за рамото и се опита да го спре. Филин тъжно поклати глава.

— И това няма да помогне. Вече е късно. Отдавна сме в зоната. Какво мога да направя? Аз съм синглит и трябва да живея като синглит. Пък и нищо няма да разбереш без мен. Да вървим. И без туй закъснях. Усещам отвътре ужасен студ, сякаш вътрешностите ми са се вледенили… Ние не можем да живеем толкова дълго време без слънце.

Изведнъж Ротанов си представи, че скоро по тази пътека, може би подтискайки същия вледеняващ страх, е дошла и тя. Започна да разбира защо го помоли да не я изпраща в нейния последен път. Някъде беше прочел, че в дълбока древност е имало такъв път. Път към ешафода…

За да разбере един човек от двадесет и трети век какво означават тези думи, непременно трябва да извърви този път. Но идва краят на кошмара. Той ще направи всичко възможно повече никой да не излита този ужас.

Двамата виждаха далеч пред себе си в сивкавия бисерен полумрак. Тук нощите не бяха толкова тъмни, колкото са на Земята. И причина за това бяха едрите ниски звезди, само облаците и разпокъсаната мъглива пелена им пречеха да разгледат добре какво става на просторната стръмна поляна, разположена на върха на хълма. Храсталаците свършиха и двамата спряха.

Бяха стигнали досами поляната. За миг Ротанов забрави за Филин, поразен от открилата се пред погледа му гледка. Цялата поляна беше осеяна с някакви неизвестни предмети, които излъчваха слаба синкава светлина. Бяха толкова много, че поляната приличаше на нощно небе, покрито от край до край със странни, студени звезди. Най-близките предмети бяха почти в краката му и когато се вгледа в тях, той разбра какво представляват. Макар и мъждива, трептяща, светлината беше достатъчна, за да се видят тревата и овлажнелите клонки на гъсталака.

Заоблените извити страни на предметите, сякаш изваяни от непознат скулптор, бяха усукани по един чудноват начин, като се съединяваха една с друга в изтънялата си част. Дори при едно по-внимателно вглеждане трудно можеше да се отгатне формата на предмета.

Колко ли ги има тук? Хиляди? Десетки хиляди? Кой и защо ги беше донесъл на тази поляна? Ротанов трепна и рязко се обърна назад, защото някъде до него стана нещо. На мястото, където току-що стоеше Филин, се кълбеше плътен безформен мъглив облак. Постепенно той се разля, промени формата си, изтегли се нагоре като гъбообразен стълб, после се откъсна от земята и някак бавно, неохотно се устреми нагоре.

До основата на стълба Ротанов забеляза още един светещ предмет. Можеше да се закълне, че преди минута го нямаше там. Вдигна глава нагоре, като се опита да проследи посоката на мъгливия шлейф, в които се превърна Филин само преди миг. Ниско над поляната висеше плътен облак. Мъглявината се вмъкна в него, сякаш всмукана от облака, чу се тихо примляскване.

Облакът едва забележимо се люлееше. По него от край до край преминаваха светлинни вълни, слабо трептене на границата на видимостта ги съпровождашс в зелено, розово и светлосиньо.

Вълните следваха една след друга и безшумно изчезваха, осветени по краищата от рояк искрици. Картината може би беше красива. Ала той почувствува някаква странна апатия, тъй като всичко, което ставаше, беше толкова чуждо и нечовешко, че бе изгубило оня първобитен ужас, който го съпроводи до поляната. Вече не изпитваше нито гняв, пито страх, а само горчивина и лека тъга, които обземат човек винаги, когато попадне на гробище, защото тази гнилоч, пръсната из поляната, напомняше гробище.