Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

Ротанов извади манерката с вода, но не успя да отпие и глътка. От склона към него се спускаше дребна фигура, която отдалеч напомняше на човек. По походката веднага разбра, че е синглит. Дали да се скрие? Или да тръгне след него? Да опита да го заговори? Сега му се струваше много трудно да вземе решение.

Дулото на пулсатора описа къса дъга, насочвайки се към пътеката, по която вървеше синглитът. Сега трябва да го изчака още двадесетина крачки, докато излезе на открито, и да натисне спусъка.

Посетителят остави статуетката и се изправи.

— Ето че най-после се срещнахме. Нали го искаше от самото начало. По-рано беше безсмислено, сега си готов за този разговор. Аз съм твоят наставник.

„Ето каква била работата! — помисли си той. — Знаех си, че няма да ме забравят, че няма да ме оставят на мира! На тях са им нужни войници…“

— Почакай, Фил. Не бива да избързваш с изводите. Не съм дошъл за това, което си мислиш. Твърде много неща зависят от твоята готовност да ме разбереш и да ми повярваш. Ето защо не бързай и добре си помисли, преди да вземеш решение. А сега седни и слушай.

Филин почувствува, че сърцето му се свива от болка, която се появяваше обикновено преди сражение или в момент на силно нервно напрежение; след известно време болката изчезваше и на нейно място идваше спокойствието и трезвата преценка, който неведнъж му бяха помагали да излезе от сложни и заплетени положения. Той седна близо до наставника и напрегнато го погледна в очите.

— Слушам те, макар че не разбирам нищо. Ако наистина си моят наставник, няма да ти е трудно да ми внушиш всяко свое желание, всяка своя мисъл и без тези дълги разговори. Вече знам какво представлява контролът, който упражняваш върху мойте мисли.

— Контролът е разрешен само в началния стадий на обучението, който ти вече премина. Онова, което искам днес от теб, не може да бъде заменено с внушение, необходима ми е твоята воля, твоето желание, за да постигна успех.

— Слушам те.

— Знаеш ли залата за пластация?

— Да, но не съм ходил там.

— Тогава беше още много рано и нищо нямаше да разбереш. В тази зала можем да променяме своята външност и не само външността, а и цялото си тяло. Неговата структура напълно се подчинява на нашата воля и желание; и тъй, Фил, за мен е много важно ти да си възвърнеш предишната човешка външност. Това не може да направи никой освен теб, аз мога само да ти помогна.

— Защо?

— Помниш ли пилота, Фил?

— Онзи от склада ли? Разбира се, че го помня.

— Струва ми се, че този човек е стигнал до решението на най-важния въпрос…

— Какъв въпрос?

— Той може да прекрати войната, Фил. И не само нея. Мисля, че той ще намери начин да обедини две несъвместими неща — нашето общество и това на хората.

— Как ще го направи?

— Ако знаех… — В гласа на наставника прозвуча искрена мъка.

— Над този проблем дълги години се трудиха нашите най-добри учени. И бе доказано, че няма изход. Развитието ни зависи от пленените и насилствено превърнати в синглити хора. И все пак у мен се таеше някакво съмнение. Виждаш ли, съществуват древни знания, запазени в наследствената памет на люсовете, които сега ни принадлежат, но ние не можем да вникнем напълно в тях, защото родовата памет е само основни инстинкти, закони на поведението — там всичко е страшно объркано и неясно. Повлияли са и по-късните наслоения и все пак може да се направи изводът, че някога, преди хилядолетия, люсовете са имали контакт с други мислещи същества. Изглежда, тогава са успели да създадат сплотено хармонично общество, дори подозирам, че появата на люсовете по някакъв начин е свързана с тези същества, които в дълбока древност завинаги са напуснали нашата планета. После са дошли хората и е станала някаква трагична грешка, случайност или нещо друго, може би хилядолетната еволюция е деформирала първоначално заложените инстинкти у люсовете, те са подивели и са се превърнали в тези ужасни вампири, от които вие, тоест хората, така се страхувате днес. Това са мои предположения — нищо повече. Но те ми позволяват да се надявам, че все пак има някакъв изход от създалото се положение, които засега е неизвестен. Ако някой го знаеше, тези сражения, донесли, толкова много мъка и на нас, и на хората, отдавна щяха да бъдат прекратени.

— Каква мъка ви причиняват те? Имате само полза…

— Несправедлив си. Фил. Не забравяй, че вече си наш и твоята лична трагедия е трагедия и за всички младежи, които стават нови членове на нашето общество. След насилието, упражнено над тях, те ще запазят за цял живот душевната покруса и тъгата по напуснатия човешки дом, а всичко това е наша обща трагедия. И когато сме принудени да грабнем оръжие, за да може нашето ново общество да продължи своя род — също е трагедия, Фил… Не случайно ти най-много се страхуваш именно от това.